— Да не искаш да кажеш, че парите ни са замразени?
— Не, не бих могъл да го направя, дори и да исках — поклати глава той. — Всичко, което притежаваме: къщата, банковите сметки, акциите, златото и чуждата валута, са наша обща собственост и ти можеш да правиш с тях каквото пожелаеш във всеки момент. Но след като декларацията ми бъде оповестена и хората знаят моето желание, ще ми се да вярвам, че ти няма да постъпиш по друг начин.
— Значи ме лишаваш от правото да взимам решения? — запротестира Джесика.
— Не, мила — възрази й той нежно. — Просто те освобождавам от една тежка отговорност и от една дилема.
— Ами ако Си Би Ей пожелаят да платят откупа?
— Съмнявам се, но във всеки случай няма да го направят против моето желание, което е споменато в книгата и повторено в декларацията.
— За пръв път чувам, че компанията ти осигурява някаква охрана. Каква точно?
— Когато получавам заплахи по телефона или писма, или се разчуе за опасност от нападение, а това става във всички телевизионни компании, особено по адрес на водещите, извикват частните детективи. Те обикалят из сградата, където работя, и правят каквото е необходимо според техните изисквания. Случвало ми се е няколко пъти.
— Никога не си ми казвал.
— Така е.
— И какво друго не си ми казвал? — попита Джесика с известна острота в гласа, макар че още не беше решила дали да се разсърди, или не.
— С адвоката съм уредил и някои други неща.
— Нямам ли право да ги знам?
— Дори е важно да ги знаеш. — Слоун пренебрегна сарказма, към който жена му прибягваше понякога, като се притесни. — Щом отвлекат някого, независимо къде по света, похитителите вече почти винаги правят видеозапис. Като се гледа, било на видео, било по телевизията, никой не може да знае дали записаният говори и прави гримаси по свое желание или по принуда, но ако има предварителна уговорка за някои сигнали, заложникът има всички шансове да предаде послание, което да бъде ясно разбрано от близките му. Впрочем все повече и повече хора, които допускат, че един ден могат да бъдат превърнати в заложници, постъпват по този начин: оставят документ с инструкции за действие при адвокат и установяват система от сигнали.
— Ако работата не беше сериозна, щях да помисля, че ми разказваш шпионски роман. И какви са твоите сигнали?
— Ами като оближа устни с езика си, което никому не би направило впечатление, това значи: „Действам по чужда воля. Не вярвайте на нищо, което ви казвам.“ Ако почеша или докосна дясното си уха, разбирай: „Похитителите ми са добре организирани и силно въоръжени.“ Същото нещо, но с другото ухо сигнализира точно обратното: „Охраната не е много силна. Нападение отвън би успяло.“ Има и други, но засега стига толкова. Не искам повече да те разстройвам.
— Тези неща наистина ме разстройват — отвърна Джесика и си помисли: „Нима е възможно да се случи? Кроф да бъде отвлечен и закаран някъде далеч?“ Струваше й се невероятно, но всеки ден се случваха какви ли не неща. — Освен че ме е страх — продължи тя, — трябва да ти призная, че всичко това буди у мен възхищение, защото досега не съм те познавала от тази ти страна. Чудя се обаче: защо не отиде на онзи курс по самоотбрана, за който говорихме?
Беше курс за съпротива срещу терористи, предлаган от една британска фирма и рекламиран по няколко телевизионни програми в САЩ. Курсът траеше една седмица и една от целите му беше да подготви хората точно за вероятността, спомената от Слоун — как да се държат в случай, че станат заложници. Преподаваха и невъоръжена самоотбрана, каквато Джесика бе настоявала съпругът й да усвои след жестокото нападение на водещия в Си Би Ес Дан Радър насред нюйоркска улица през 1986 г. Радър отиде в болница, а двамата въоръжени нападатели така и не бяха открити.
— Проблемът ми е да намеря време — отвърна Слоун. — А, като стана дума за това, ходиш ли още на уроци по ръкопашен бой в тясно пространство?
Всъщност Джесика държеше Слоун да посещава тези часове, водени от един елитен английски бригаден генерал, живеещ в Ню Йорк, но тъй като той просто не намери време, тя реши сама да усвои това умение.
— Вече не ходя редовно — отговори му тя. — Взимам по един час на месец-два, колкото да си поддържам формата. Понякога генерал Уейд изнася лекции, които посещавам.
— Добре — кимна Слоун.
През нощта, все още разстроена от разговора, Джесика почти не спа.
Двамата във форда навън проследиха как лампите в къщата загасват една по една, предадоха съобщение по телефона и приключили бдението си за деня, си заминаха.