В слушалката троснато прозвуча острият глас на Мигел, ръководителя на цялата операция. „Какъв е номерът на етикета?“
Хулио, който още не владееше много добре кодовете, тихо изруга, докато прелистваше тетрадката с бележки за разчитането им. Въпросът означаваше: „На каква възраст е човекът?“ Той погледна Карлос за помощ.
— Отговори му, номерът е седемдесет и пет.
Което предизвика нов троснат въпрос:
— Нещо особено по синия пакет?
Забравил за кодовете, Хулио се впусна да обяснява открито!
— Носеше куфар. Изглежда е дошъл на гости.
В полуразрушена къща под наем в Ню Джърси един човек с псевдонима Мигел ругаеше наум небрежността на Хулио. (Estupidos!) С какви глупаци е принуден да работи! Колко пъти ги е предупреждавал, че всеки може да подслушва телефона им. Уреди за тази цел се продават по магазините. Чувал бе как една радиостанция се хвалеше, че с такъв скенер осуетила няколко заговора на престъпници.
Самият Мигел беше маниакално предпазлив, откакто се помнеше. Затова и не успяваха да го арестуват, макар да фигурираше в списъците на „най-търсените“ от полицията и в Северна, и в Южна Америка, както и от ИНТЕРПОЛ. А в Западното полукълбо го търсеха под дърво и камък, наравно със събрата му по тероризъм Абу Нидал от другата страна на Атлантическия океан. Ето защо Мигел си позволяваше дори и малко да се гордее с това, макар да знаеше, че гордостта ражда самоувереност, от която също трябваше да се пази.
На вид беше по-скоро незабележим, нито красив, нито грозен, все още млад — нямаше четирийсет. Минувачът би го взел за банков чиновник или управител на малък магазин. Беше любезен, но не прекалено, за да не прави впечатление. Никой не можеше да предположи колко властен е той: знаеха го само онези, които бе командвал.
Неговото предимство в сегашната операция бе американският му вид и акцент. В края на шейсетте и началото на седемдесетте години колумбиецът следваше английска филология в Калифорнийския университет в Бъркли, където търпеливо бе усвоил английското произношение. Тогава използваше, разбира се, истинското си име — Улисес Родригес.
Родителите му плащаха таксите за чуждестранен студент.
Баща му бе заможен неврохирург в Богота и се надяваше, че единственият му син ще го наследи в професията — нещо, към което Мигел не проявяваше никакъв интерес още оттогава. Но в навечерието на седмото десетилетие от века синът вече предвиждаше големите промени, които очакват Колумбия: от благоденстваща демократична държава със справедлива правова система тя щеше да се превърне в лишен от закони рай за гангстерите, управляван с диктатура, злодейства и страх. Златото на фараона на бъдеща Колумбия щеше да бъде марихуаната, а впоследствие — кокаинът. Мигел не само не се тревожеше от предстоящия упадък, а мечтаеше да се включи в новата игра.
Междувременно извърши в Бъркли няколко неща, които го убедиха, че е напълно лишен от съвест и е способен да убие човешко същество бързо и решително, без никакви угризения или отвращение след това.
За първи път се случи да го направи, след като бе преспал с млада жена, срещната на автобусната спирка. Вървяха заедно, заприказваха се, установиха, че и двамата са първокурсници, тя, изглежда, го хареса и го покани в жилището си на най-оживения край на Телеграф авеню. Тогава не съществуваше още паниката от СПИН и такива срещи бяха нещо естествено.
Бе заспал, изтощен, и като се събуди, видя как момичето невъзмутимо разглежда съдържанието на портфейла му. В него имаше няколко лични карти на различни имена, но все с неговата снимка: още тогава той се упражняваше за бъдещата си дейност встрани от закона. Момичето изглеждаше твърде заинтересувано от картите — може да беше и някаква шпионка, само че той така и не успя да разбере. Без да се колебае, скочи от леглото, сграбчи я и я удуши. Още си спомняше недоумението в погледа й, докато се мяташе, опитвайки се да се освободи; после в очите й остана само мълчаливата отчаяна молба, преди съзнанието да ги напусне. Интересно му беше да установи, от чиста любознателност, че убийството изобщо не го смути. С ледено спокойствие той изчисли вероятността да бъде заловен и я отхвърли като несъществуваща. Преди да слязат от автобуса, не се познаваха, а и нямаше кой да ги е запомнил на улицата или когато влизаха в сградата.
Затова, без да бърза, той избърса с кърпа малкото повърхности, където можеше да има отпечатъци от пръстите му, и като пипаше вече само с носна кърпа на дланта си, изгаси всички лампи и напусна жилището, затръшвайки секретната врата зад гърба си. Слезе по стълбището, а не с асансьора, и преди Да излезе на улицата, се огледа да няма някой във фоайето.