Смаян, Партридж не знаеше как да реагира в първия момент. Тогава програмният директор бе казал: „Не искам сега да ми даваш отговор. Просто си помисли, докато пак ти се обадя.“
Впоследствие чрез свои лични връзки Партридж бе узнал за борбата за надмощие между Чък Инсън и Крофърд Слоун. Но дори Инсън да надделееше, което бе малко вероятно, Партридж не можеше да каже със сигурност дали иска и дали изобщо би издържал да работи постоянно като водещ. И особено след като още не е бил на толкова много места по света, където продължава да се чува стрелба.
Неизбежно беше заедно с мисълта за Крофърд Слоун да изплува и споменът за Джесика — вече само спомен, защото между тях отдавна нямаше нищо, не се виждаха и случайно дори, освен по официални поводи един-два пъти годишно. Осъзнал, че сам си е виновен, задето бе загубил Джесика, той изобщо не обвиняваше Слоун за това. Крофърд просто се бе оказал по-мъдър от двамата, с по-вярна преценка за нещата по онова време…
В спалнята отново влезе Вивиан, носейки едно по едно обещаните лакомства за закуска.
След закуска, още по пижама, се помота из стаите.
— Тук всичко е започнало да овехтява. Трябва да се боядиса и да се купят нови мебели. Не чакай собствениците да се сетят, ами намери бояджии и поръчай всичко необходимо. Ще ти оставя достатъчно пари, преди да замина.
— Винаги си бил много щедър — отбеляза тя и след малко добави: — Още ли се ползваш от прекрасната привилегия да не плащаш данъци?
— Естествено — ухили се той.
— На никого и никъде ли?
— На никого, и при това съвсем законно и почтено.
— Никога не мога да проумея как успяваш.
— Ще ти кажа, макар че избягвам да говоря за това. Другите ще ми завидят; нали знаеш, че който плаща данъци, не търпи някой друг да не плаща.
И й обясни, че основното е в това, дето е канадски гражданин с канадски паспорт, а работи в чужбина, където и му плащат.
— Повечето хора не могат да разберат, че САЩ са единствената голяма държава в света, която взима данъци от гражданите си дори когато живеят в чужбина. Дългата данъчна ръка на Чичо Сам ги стига навсякъде. А Канада не прави така. Канадците, които са напуснали страната, не подлежат на данъчно облагане и щом съответните власти се убедят, че те няма, повече не се интересуват от теб. Същото важи и за Англия. Всеки месец Си Би Ей ми изплаща заплатата по сметка в банката „Чейс Манхатън“. Оттам после си прехвърлям парите на сметки в други страни — Бахама, Сингапур, където лихвата е висока, а няма никакви данъци.
— Ами в страните, където работиш? Там не трябва ли да плащаш някакви данъци?
— Като телевизионен кореспондент аз никога не се задържам на едно място толкова дълго, че да подлежа на облагане с данъци. Дори и в САЩ, стига да не остана там повече от сто и двайсет дни в годината, което, бъди сигурна, никъде не може да ми се случи. А в Канада изобщо нямам постоянен адрес. Това жилище си е само твое, Вив, нали сме се разбрали. Важното е да не лъжеш данъчните власти — продължи Партридж. — Укриването на доходи е не само незаконно, но е глупаво и не си заслужава риска. Виж, съвсем друго е да избегнеш данъците… — Той млъкна изведнъж. — Чакай! Тук имам нещо…
Партридж извади един портфейл и от него измъкна поомачкана изрезка от вестник.
— Това е едно решение от 1934 година на съдията Ханд, един от големите американски юристи. Много съдии са се позовавали на него. — И започна да чете на глас: — „Всеки има право да урежда финансовите си дела така, че да плаща колкото може по-ниски данъци. Никой не е длъжен да избира начина, по който би платил най-много на държавата. По-високите данъци не са въпрос на патриотичен дълг.“
— Сега разбирам защо хората ти завиждат — каза Вивиан. — Други твои колеги сетили ли са се да правят същото?
— Ще се изненадаш, ако ти кажа колко много. Освобождаването от данъци е една от главните причини, поради която канадците обичат да работят като кореспонденти на американските телевизионни компании…
Докато обикаляше из жилището, Партридж забеляза на бюфета билетите за Моцартовия концерт на другия ден. Предвкусваше удоволствието и пак благодари мислено на Вивиан, че не забравяше какво обича той. С благодарност си представи и трите седмици отпуска които смяташе да прекара в пълна почивка и безделие.
Както всеки четвъртък сутринта Джесика щеше да ходи на пазар. Ангъс предложи да я придружи, а Ники, който този ден нямаше училище заради някакъв празник, също поиска да отиде, за да бъде с дядо си.
— Нямаш ли да свириш? — поколеба се Джесика.
— Имам, мамо, но мога да свиря и по-късно. Ще успея.