Като знаеше колко съзнателно се упражнява Ники, понякога и по шест часа на ден, Джесика се съгласи.
Тримата тръгнаха от жилището на Парк Авеню с волвото комби на Джесика малко преди единайсет часа, около час и четвърт след като бе излязъл Крофърд. В тази прекрасна утрин дърветата бяха пищно обагрени от есента, а слънцето искреше в морската вода отвъд Лонг Айлънд. Флорънс, момичето, което идваше да помага у Слоун, бе на прозореца в този момент и видя, че една кола, паркирана в страничната улица, също потегля, и то в посоката на волвото. Но тогава тя не й обърна никакво внимание.
Както обикновено Джесика спря най-напред пред супермаркета „Гранд Юниън“ на Чатсуърт авеню. Остави волвото на паркинга и влезе в магазина заедно с Ангъс и Ники.
Колумбийците Хулио и Карлос следяха движението на тримата с „Шевролет Селебрити“, който бе следвал волвото от почтено разстояние. Карлос, който вече бе съобщил, че са тръгнали, пак се обади по телефона и уточни, че „трите пакета се намират в контейнер номер едно“. Този път караше Хулио и вместо да завие към паркинга, остана да наблюдава от улицата. Според инструкциите, дадени от Мигел, Карлос излезе от шевролета и се приближи пеша до магазина. За разлика от друг път, днес той бе облечен в хубав кафяв костюм и с връзка. Щом Карлос зае позиция, Хулио закара шевролета на един паркинг по-нататък, в случай че е бил забелязан.
Първото съобщение по телефона Мигел получи в микробуса „Нисан“, паркиран близо до гарата Ларчмънт на линията за Ню Хейвън, където не правеше впечатление между автомобилите, оставени от нюйоркчаните, прехвърлящи се за удобство в железницата. С Мигел бяха Луис, Рафаел и Боделио — и четиримата скрити от хорски погледи благодарение на пластмасовото фолио върху страничните прозорци и задния. На волана беше Луис като най-опитен шофьор.
Щом се разбра, че трима души са излезли от дома на Слоун, Рафаел възкликна:
— Ай! Значи и старецът е с тях. Ще ни усложни работата, дявол да го вземе!
— Ще го ликвидираме, неговата кожа — предложи Луис и попипа издутия джоб на велуреното си сако. — Един куршум му стига.
— Изпълнявай само каквото ти е наредено — сопна му се Мигел. — Не прави нищо, без да ти кажа.
Той познаваше агресивността на Рафаел и Луис, които бяха като тлеещи въглени, готови да пламнат от гняв всеки момент. Мускулестият Рафаел още имаше белези от краткотрайната си кариера на професионален боксьор, а Луис бе преминал през суровата школа на колумбийската армия. В един момент агресивността на двамата можеше да се окаже полезна, но дотогава трябваше да бъде възпирана.
Мигел вече обмисляше какви усложнения може да предизвика появата на третия човек. Планът, който отдавна бяха подготвили, включваше на този етап само съпругата и сина на Слоун. През цялото време само те, а не самият Слоун, бяха обект на заговора на „Сендеро Луминосо“ и „Меделин“. Майката и момчето трябваше да бъдат отвлечени и държани като заложници, а условията за освобождаването им щяха да определят по-късно.
Сега обаче възникваше въпросът какво да правят със стареца. Лесно беше да го убият, както предлагаше Луис, но това можеше да създаде допълнителни трудности. Мигел едва ли щеше да вземе окончателно решение до последния момент, а той наближаваше.
Поне едно беше хубаво: жената и момчето бяха заедно. След внимателни наблюдения в продължение на няколко седмици бе установено, че жената ходи на пазар винаги в четвъртък сутрин. Мигел знаеше, че момчето няма да има училище този ден. Представяйки се за родител, Карлос бе получил тази информация от неговото училище на Чатсуърт авеню. Не знаеха само как да съберат майката и сина заедно. Ето че, без да подозират, те бяха разрешили проблема.
Когато дойде второто съобщение от Карлос, че и тримата Слоун са в супермаркета, Мигел кимна на Луис:
— Окей. Давай.
Докато изминаваха разстоянието от шест преки, Мигел се обърна назад да погледне Боделио; единственият американец в групата от „Меделин“ все още го безпокоеше.
Това име бе псевдоним, даден му от тях, както се правеше с всеки. Бе на около петдесет и пет, но изглеждаше двайсет години по-стар. Мършав, с изпъкнала челюст, жълтеникава кожа и увиснали мустаци, които рядко подстригваше, той приличаше на призрак. Лекар по професия, бе работил като специалист анестезиолог в Бостън, но много пиеше. Десетина години преди това му бяха отнели лекарските права завинаги, защото със замъглено от алкохола съзнание бе предозирал веднъж упойката на пациент по време на операция. И преди това бе правил подобни грешки и колегите му го бяха прикривали, но този път това струваше живота на пациента и не можеше да мине незабелязано.