В Щатите нямаше бъдеще за него, а и не бе обвързан нито със семейство, нито с деца. Жена му го бе оставила няколко години преди това. Неведнъж бе посещавал Колумбия и по липса на по-добро реши да се засели там. Не след дълго установи, че може да използва значителните си познания по медицина за мъгляви, понякога дори престъпни цели, без да буди ничие подозрение. Не можеше да бъде придирчив и приемаше да прави каквото се наложеше. А между другото четеше редовно медицински издания, благодарение на което бе в крак с най-новото в своята специалност. Точно затова картелът „Меделин“, за който той бе работил и преди, се спря на него за тази операция.
Предупреден за всичко това, Мигел трябваше да следи Боделио да не пие алкохол, докато не приключи всичко, и за по-голяма сигурност трябваше да дава на бившия лекар по едно хапче „антабюз“ всеки ден. А тъй като повечето алкохолици гледаха да изплюят хапчето, от което се чувстваха много зле, ако пиеха след това, Мигел внимаваше и за това. Но никак не му беше приятно да е и милосърдна сестра освен многото други задължения, които имаше за толкова кратко време. Предвид тази слабост на Боделио, Мигел не му бе дал и пистолет, така че той бе единственият невъоръжен в групата. И сега, наблюдавайки го изпитателно, Мигел го попита:
— Готов ли си? Ясно ли ти е какво трябва да се направи?
Бившият доктор кимна. За миг го осени професионална гордост, доколкото му беше останала. Гледайки Мигел право в очите, той каза:
— Знам точно какво е необходимо. Като дойде моментът, разчитайте на мен и се занимавайте само с вашите задължения.
Не съвсем уверен, Мигел се обърна напред. Супермаркетът „Гранд Юниън“ бе точно отсреща.
Карлос видя, че нисанът пристига. Паркингът не беше пълен и колата зае удобното празно място до волвото на Джесика. Чак тогава Карлос влезе в магазина.
Джесика не бе напълнила още пазарската количка и като я посочи, каза на Ангъс:
— Ако си харесаш нещо, направо го слагай вътре.
— Деди обича хайвер — подсказа Ник.
— Как не се сетих — упрекна се Джесика. — Хайде да отидем да вземем.
Щандът за деликатеси рекламираше богат асортимент от много специални хайвери.
— Страшно са скъпи — установи Ангъс, след като провери цените.
— А ти имаш ли представа колко печели любимият ти син? — тихичко го попита Джесика.
— Ами май прочетох някъде, че било горе-долу три милиона долара годишно — отвърна й той, също снишил глас.
— Добре, че каза „горе-долу“ — разсмя се Джесика: винаги й беше приятно присъствието на Ангъс. — Затова сега ще похарчим част от тях. — Тя посочи кутийка с двеста грама хайвер от белуга в заключена витринка и с цена 199,95 долара. — Ще го опитаме с аперитива на вечеря.
Точно в този момент Джесика забеляза един слаб добре облечен човек да пита нещо една купувачка наблизо. Жената поклати глава. Младежът се приближи към друга клиентка и очевидно получи пак отрицателен отговор. Леко заинтригувана, Джесика изчака той да се обърне и към нея.
— Извинете, мадам, търся едно лице — каза Карлос, приближавайки се. Той, разбира се, бе забелязал Джесика още от вратата, но нарочно не отиде направо при нея, а я накара да го види, че разговаря и с други хора.
Направи й впечатление испанският му акцент, който не бе необичаен в Ню Йорк. Установи още, че човекът има студен остър поглед, но това в края на краищата не беше нейна работа. И му отвърна съвсем кратко:
— Аха.
— Търся мисис Крофърд Слоун.
— Аз съм мисис Слоун — сепна се Джесика.
— О, госпожо, трябва да ви съобщя нещо неприятно. — Лицето на Карлос бе сериозно; той играеше добре ролята си. — Съпругът ви претърпя автомобилна катастрофа и е тежко ранен. Линейката го откара в „Доктърс Хоспитал“. Изпратиха ме да ви намеря и да ви откарам там. Прислужницата у дома ви каза, че сте тук.
Джесика ахна и пребледня като мъртвец. Инстинктивно вдигна ръка към гърлото си. Ники, който бе чул само последните думи, се стъписа. Ангъс, не по-малко изненадан, пръв се съвзе и пое нещата в свои ръце. Като посочи количката, каза:
— Джеси, остави всичко. Да вървим.
— За татко е, нали? — попита Ник.
— Боя се, че да — отвърна Карлос мрачно.
— Да, миличък. Сега ще отидем при него — прегърна го Джесика.
— Моля ви, последвайте ме, мисис Слоун — каза Карлос.
Потресени и изненадани от съобщението, Джесика и Ники забързаха след мъжа с кафяв костюм към главния вход на магазина. Ангъс ги следваше. Нещо го смущаваше, но не можеше да определи точно какво.
Вън на паркинга Карлос избърза пред тримата и ги поведе към нисана. И двете врати откъм страната на волвото бяха отворени. Карлос забеляза, че двигателят работи, а на шофьорското място седи Луис. Човекът в сянка на задната седалка трябва да беше Бодилио. Рафаел и Мигел не се виждаха. Като се изравни с нисана, Карлос каза: