— Ще отидем с тази кола, госпожо. Така е по-…
— Не, не. — Напрегната и тревожна, Джесика започна да рови из чантата си за ключовете. — Ще взема моята кола. Знам къде е „Доктърс Хоспитал“.
— Госпожо, ние ще… — Карлос, застанал между волвото и Джесика, сграбчи ръката й.
Джесика се опита да я изтръгне, но той я стисна още по-силно и я блъсна напред.
— Престанете! Какво значи това? — Мисълта на Джесика, първоначално скована от лошата новина, започваше да работи нормално.
На няколко крачки зад тях Ангъс най-сетне разбра какво го е смущавало. В магазина странният непознат младеж бе казал: „Той е тежко ранен. Линейката го закара в «Доктърс Хоспитал».“
Но „Доктърс Хоспитал“ не приемаше спешни случай. Ангъс бе разбрал това съвсем случайно, когато преди повече от седем месеца посети там стар приятел от военната авиация и опозна болницата добре. „Доктърс Хоспитал“ бе голяма и много известна. Намираше се недалеч от кметството и край пътя, по който Крофърд отиваше на работа. А спешните случаи изпращаха в Нюйоркската болница на няколко преки по на юг… Знаеше я всеки шофьор на линейка.
Значи младежът лъжеше! Сцената в магазина е била измама! Сега тук също ставаше нещо нередно. Двама мъже, чиито погледи никак не се понравиха на Ангъс, изведнъж се появиха иззад нисана. Единият от тях, едър грубиян, се зае да помага на първия да наблъскат Джесика в тяхната кола. Никълъс беше по-назад и не участваше. Ангъс извика:
— Джесика, не отивай! Ники, бягай! Ето…
Но не можа да завърши изречението си. Върху главата му се стовари прикладът на пистолет. Усети остра, раздираща болка, всичко наоколо му се завъртя и той падна на земята в безсъзнание. Луис бе скочил от шофьорското място, бе заобиколил колата с два скока и нападна Ангъс в гръб. С почти същото движение Луис хвана Никълъс.
Джесика започна да пищи и да надава викове за помощ. Мускулестият Рафаел, който помагаше на Карлос да се справи с Джесика, затисна устата й с тежката си ръка, а с другата я блъсна в колата. После сам скочи вътре и продължи да я държи, докато тя пищеше и се съпротивляваше. В очите на Джесика се четеше безумие.
Рафаел изсъска на Боделио:
— Упойката!
Бившият лекар с отворена чанта до себе си на седалката извади марлята, напоена миг преди това с етилхлорид, и я залепи върху устата и носа на Джесика. Очите й веднага се затвориха, тялото й се отпусна и тя изпадна в безсъзнание. Боделио изгрухтя доволно, макар да знаеше, че ефектът от етилхлорида ще трае само пет минути.
Сега вкараха вътре и Никълъс, който също се съпротивляваше. Карлос го държеше, докато и той бе упоен.
Действайки бързо, Бодилио разряза с ножица ръкава на Джесика и й направи мускулна инжекция над лакътя с мидазолам — силно успокоително, което щеше да я държи в безсъзнание поне час. С момчето постъпи по същия начин.
Междувременно Мигел бе довлякъл Ангъс до автомобила. Рафаел, който вече не се занимаваше с Джесика, скочи долу и извади автоматичния си браунинг.
— Остави ме да го довърша — настоя той пред Мигел, щраквайки предпазителя.
— Не! Не тук!
Цялата операция по отвличането на жената и детето бе преминала с невероятна скорост, за по-малко от минута. За голяма изненада на Мигел като че ли никой не бе станал свидетел на случилото се. От една страна, двете превозни средства ги прикриваха като параван, а от друга, имаха късмет, че никой не мина наблизо. Мигел, Карлос, Рафаел и Луис бяха всичките въоръжени, а в колата имаха картечница „Берета“, с която да си проправят път през паркинга, ако се наложи. Сега можеха да го напуснат без стрелба и щяха да имат голямо предимство пред какъвто и да е преследвач. Но ако оставеха стареца (от главата му обилно течеше кръв и капките падаха на земята), незабавно щеше да бъде вдигната тревога. Мигел бързо взе решение.
— Помогни ми да го вкараме вътре — нареди той.
Свършиха работата за секунди. Но едва като влезе в автомобила и затвори страничната врата, Мигел забеляза, че се е заблудил за свидетелите. Между две коли на около двайсетина метра възрастна белокоса жена с бастун ги наблюдаваше. Изглеждаше озадачена и като че ли нещо се колебаеше.
Когато Луис дръпна напред нисана, Рафаел също забеляза старицата. Светкавично грабна беретата, вдигна я и се прицели през едно от задните стъкла.
— Не! — викна му Мигел. За жената не го беше грижа, но все още имаха добри изгледи да се измъкнат, без да вдигнат шум около себе си. И като бутна Рафаел настрана, той се провикна с най-веселия си глас: