— Не се плашете. Снимаме сцена от един филм.
По лицето на жената се изписа облекчение и нещо като усмивка. После напуснаха паркинга, а малко след това и Ларчмънт. Луис шофираше умело, без да губи време. Само след пет минути бяха вече на шосе Деветдесет и пет, което пресичаше Нова Англия, и бързо се движеха на юг.
8
Навремето Присцила Риа бе известна в Ларчмънт с острия си пъргав ум. Допреди петнайсет години, когато се пенсионира, тя бе гимназиална учителка, успяла да налее в главите на няколко поколения младежи основните принципи на квадратния корен, квадратното уравнение и да ги посвети в тайнството на алгебричните стойности на X и Y. Но Присцила ги възпитаваше и в чувство за гражданска отговорност и ги учеше да не бягат от дълга си към другите. А сега, побеляла и немощна, тя се движеше бавно с помощта на бастун и неотдавна, възмутена от себе си, бе охарактеризирала мисловния си процес като „трикрако магаре, катерещо се по хълм“.
Веднага щом микробусът напусна паркинга, Присцила Риа се огледа за кинокамерите и снимачния екип, който трябваше да снима онова, на което току-що бе станала свидетелка. Но тъй като не видя нищо подобно, се запита възможно ли е и те да са изчезнали така бързо. Почувства се много объркана и безпомощна и си каза, че най-разумното е да си гледа своята работа, да влезе в „Гранд Юниън“ и да си купи няколкото неща, за които бе тръгнала. Но веднага в нея заговори онзи глас, който цял живот я бе карал да не бяга от отговорността си към другите. Как имаше нужда сега от някого, с когото да се посъветва…
Тъкмо в този момент видя някогашната си ученичка Ерика Маклийн, вече съпруга и майка, която бързаше към магазина, но забелязала очевидно смущението й, спря и вежливо я попита:
— Как сте, мис Риа?
— Малко объркана, мила — отвърна Присцила. — Току-що наблюдавах нещо… но не съм сигурна… Нека да ви попитам вие какво мислите. — И й описа цялата сцена, която се бе запечатала в ума й.
— Сигурна ли сте, че нямаше снимачен екип?
— Не го видях. Вие виждате ли такава нещо?
— Не — отвърна Ерика Маклийн и въздъхна. Не се съмняваше, че на старата учителка й се привиждат разни неща, и се ядоса, че е имала лошия късмет да я срещне точно сега. Но понеже помнеше с добро бабичката, реши да й помогне.
— Къде точно стана всичко? — попита я тя.
— Ей там — посочи Присцила все още празното място до волвото на Джесика и двете се запътиха натам. — Тук. Точно тук ги видях.
Ерика се огледа. Както и предполагаше, не забеляза нищо особено. Но тъкмо като се обръщаше да си тръгне, вниманието й бе привлечено от няколко малки локвички на земята. Върху черния асфалт на паркинга течността в тях изглеждаше тъмнокафява. Сигурно масло от някоя кола… Озадачена, Ерика се наведе да го докосне и само след миг впери с ужас очи във върховете на пръстите си. По тях имаше кръв, при това още топла.
В полицейския участък на Ларчмънт тази сутрин бе спокойно. Дежурният офицер си пиеше кафето зад стъклената стена на стаичката си и четеше местния „Саунд вю нюз“, когато телефонът иззвъня. Първа заговори Ерика Маклийн. След като се представи, тя каза:
— Тук при мен е една възрастна дама, мис Присцила Риа…
— Познавам мис Присцила — прекъсна я дежурният.
— Тя смята, че тук наблизо е извършено престъпление. Отвличане вероятно. Ето, тя сама ще ви обясни.
— По-добре да обясни направо на патрула. Веднага ви изпращам кола. Къде се намирате?
— Ще бъдем пред „Гранд Юниън“.
Дежурният веднага взе радиотелефона.
— Участъкът вика кола четиристотин двайсет и три. Незабавно идете пред магазина „Гранд Юниън“. Разпитайте мисис Маклийн и мис Риа, които ви чакат.
— Четиристотин двайсет и три вика участъка. Разбрано. Десет и четири.
Бяха минали само единайсет минути, откакто микробусът с Джесика, Никълъс и Ангъс напусна паркинга пред супермаркета.
Първата реакция на младия офицер на име Йенсън, която той, разбира се, не показа, бе скептицизъм. Но беше съвестен човек и внимателно слушаше обясненията на старата учителка. Интересът му се събуди едва когато Ерика Маклийн, явно разумна жена, му каза за петната кръв, както изглежда, по асфалта. Двамата веднага отидоха да проверят. Повечето от течността бе вече изсъхнала, пък и нямаше доказателства, че кръвта е човешка. Но Йенсън започна да се убеждава, че е необходимо да действа, и то по-бързо.
Върнаха се бързо при Присцила, която вече обясняваше на любопитните какво се е случило. Един от тях се обади: