— Полицай, аз бях в магазина и видях как четирима души си тръгват внезапно — двама мъже, една жена и едно момче. Толкова бързаха, че жената остави натоварената си с покупки количка.
— И аз ги видях — намеси се една жена. — Това беше мисис Слоун, жената на водещия по телевизията. Като си тръгваше, изглеждаше толкова разстроена, сякаш се бе случило нещо много лошо.
— Интересна работа — добави друга, — един мъж се приближи до мен и ме попита дали не съм мисис Слоун. Разпитваше и другите жени наоколо.
Няколко души вече се надпреварваха да разказват. Полицаят се опита да ги надвика.
— Някой от вас виждал ли е светлобежов микробус, както го описва тази възрастна жена?
— Аз го видях — отвърна мъжът, който пръв бе заговорил. — Пристигна на паркинга точно когато влязох в магазина. Беше „Нисан“.
— Забелязахте ли откъде бяха номерата му?
— Видях само, че са от Ню Джърси. О, и още нещо: имаше тъмни прозорци, дето се вижда отвътре навън, но не и отвън навътре.
— Чакайте! — обърна се полицаят към стълпилите се хора. — Които от вас могат да дадат повече сведения, а и тези, които вече ми казаха някои неща, моля ви се, останете тук и ме почакайте. Ей сега ще се върна.
Той се метна в бялата полицейска кола, паркирана пред супермаркета, и грабна микрофона на радиоуредбата.
— Четиристотин двайсет и три вика участъка. От паркинга пред „Гранд Юниън“ трима души вероятно са били отвлечени от неизвестни лица с микробус „Нисан“, светлобежов с табели от Ню Джърси, но номерата не се знаят. Прозорците тъмни, с еднопосочна видимост.
Съобщението щеше да бъде прието от всички полицейски коли в Ларчмънт и околността. А по прекия телефон в участъка дежурният щеше незабавно да вдигне под тревога полицейските части в областта Уестчестър и в целия щат Ню Йорк. Но на този етап все още не се предвиждаше алармиране на полицията и в Ню Джърси.
Към супермаркета вече се приближаваха две полицейски коли със сирени, откликнали на зова за помощ. Почти двайсет минути бяха минали, откакто микробусът „Нисан“ излезе от паркинга.
Дванайсет-тринайсет километра по-нататък автомобилът напусна шосе 1–95 и навлезе в лабиринта от улички из Бронкс. Мигел взе да подканя Луис:
— По-бързо! Давай!
Дотогава се движеха с десетина километра над разрешената скорост, като повечето шофьори, но и внимаваха да не привлекат вниманието на някой полицейски патрул. И двамата поглеждаха от време на време да не ги преследват. Засега нямаше подобни признаци. Още щом излязоха от Ларчмънт, Мигел започна да се съмнява дали не е сбъркал, като не остави Рафаел да убие старицата на паркинга. Ако не е повярвала на измислицата за заснемането на филм, вероятно е вдигнала тревога и полицията е уведомена. Затова Луис натискаше вече докрай газта из неравните улици на Бронкс.
Боделио на няколко пъти проверяваше индикаторите на жизнените функции на двамата упоени пленници и всичко изглеждаше добре. Предполагаше, че препаратът мидазолам, който им бе дал, ще поддържа жената и момчето поне още час в безсъзнание. Иначе трябваше да увеличи дозата, но не му се искаше, тъй като това щеше да усложни и без това трудната медицинска процедура, която му предстоеше в края на това пътуване. Беше спрял кръвотечението на стареца и бе поставил превръзка на главата му.
Но ето че той вече се размърдваше и започваше тихо да стене, идвайки в съзнание. За да си спести евентуални неприятности, Боделио приготви още една спринцовка с мидазолам и му я инжектира. Старецът притихна. Боделио нямаше представа каква ще е съдбата му; Мигел вероятно щеше да го застреля и да се отърве от тялото му на сигурно място. Откакто работеше за „Меделин“, Боделио често бе ставал свидетел на подобни действия. Беше му, разбира се, все едно. Другите човешки същества отдавна бяха престанали да го интересуват.
Рафаел извади отнякъде кафяви одеяла и Боделио видя как двамата с Карлос увиха и вързаха в тях жената, момчето и стареца, като оставиха да се подават само главите им, но и те можеха да бъдат покрити от висящия свободен край на всяко одеяло, та при пренасянето им на всеки случайно минаващ да му се стори, че това са просто вързопи. Бяха стигнали до Конър Стрийт в Бронкс сред запуснат сив потискащ полуиндустриален район. В следващия момент затворената камионетка, паркирана на отсрещната страна на улицата, я прекоси и спря малко пред нисана. Върху бялата й боя от двете страни имаше големи надписи „СУПЕРХЛЯБ“. Всеки, който си направеше труда да провери, щеше да установи, че не съществува фирма „Суперхляб“. Камионетката бе един от шестте автомобила, купени от Мигел малко след пристигането му, но снабдени с фалшиви документи на несъществуващи агенции за автомобили под наем. Всички те бяха многократно пребоядисвани, а надписът на бялата камионетка също бе претърпял няколко метаморфози — дело на майсторството на Рафаел. Днес воланът й бе в ръцете на последния член на групата — Сокоро, жената, която скочи от шофьорското място да отвори двойната задна врата.