В същия момент бе отворена и вратата на нисана и три вързопа набързо бяха прехвърлени от единия автомобил в другия. Боделио, събрал лекарските си принадлежности, ги последва.
Сега Мигел и Луис се заеха с нисана. Мигел отлепи от прозорците тъмното фолио, което служеше за прикритие, но се превръщаше вече в отличителен белег. Изпод шофьорската седалка Луис измъкна две табели с номера на щата Ню Йорк и като се огледа, бързо замени досегашните на Ню Джърси. Това ставаше много лесно и само за няколко секунди, защото табелките се плъзваха в гнезда, снабдени от едната страна с панти. Със съдействието на една своя връзка в престъпния свят Мигел бе купил по няколко табели от двата щата, свалени от неизползвани вече, но все още регистрирани автомобили. Според системата за регистриране на превозните средства в Ню Йорк и Ню Джърси, а и в повечето други щати номерата запазваха валидността си дълго след като една кола бъде разглобена на части или вече не съществува, стига да се плаща данъкът и застраховката й. А нито застрахователните агенции, нито регистрационните служби изискваха каквито и да е доказателства за съществуването на автомобила.
Всичко това създаваше благоприятни условия за процъфтяването на криминален бизнес с такива табели, които, макар и незаконни, не фигурираха в никой от „черните“ списъци на полицията и поради това бяха многократно по-скъпи от редовните. Ненужните табели заедно с фолиото от прозорците Мигел и Луис набързо изхвърлиха в един препълнен контейнер за смет.
Луис пое управлението на камионетката, в която бяха Джесика, Никълъс и Ангъс заедно с Мигел, Рафаел, Боделио и Сокоро. С рязък завой те се отправиха обратно към магистралата и по-малко от десет минути след като я бяха напуснали, отново се намираха на шосе 1–95 в посока на юг.
Карлос, който караше сега празния „Нисан“, също излезе на 1–95, но се отправи на север. Без тъмните прозорци и с регистрационните табели на щата Ню Йорк колата не се отличаваше вече по нищо от хилядите други наоколо и нямаше нищо общо с описанието, разпространено от полицията в Ларчмънт. Задачата на Карлос беше да се отърве от нисана, което също беше добре планирано. Само след пет километра той напусна магистралата и продължи двайсетина километра по второстепенни пътища, докато стигна в Уайт Плейнс. Там влезе в един обществен гараж на четири етажа непосредствено до търговския комплекс „Сентър Сити Мал“. След като паркира автомобила на третото ниво, се залови с привидна небрежност да изпълнява останалото.
Най-напред избърса всички повърхности, за да не могат лесно да бъдат открити отпечатъци от пръсти. Но само за в случай, че властите се доберат до колата в сегашния й вид, правейки всичко възможно да предотврати това. Извади отвътре контейнер с огромно количество експлозив, малък детонатор, двойна жица и ролка със скоч. Експлозива и детонатора прикрепи към задните седалки, ниско, та да не се забелязват; върза на вътрешните дръжки на двете предни врати по един край на двойната жица, след което внимателно затвори и заключи вратите. Отсега нататък при отварянето на която и да е врата щеше да се задейства детонаторът.
Мигел бе изчислил, че микробусът може да бъде забелязан едва след няколко дни, а дотогава и похитителите, и жертвите им щяха да са далеч. А изненадата в типичния за терористите стил, подготвена за онези, които щяха да го открият, трябваше да послужи за предупреждение на всички да гледат сериозно на това отвличане.
Карлос напусна гаража през търговския комплекс и с обществения транспорт се придвижи към Хакензак, където щяха да го чакат другите. По същото време те прекосяваха Харлемската река и скоро след това минаха по моста „Джордж Вашингтон“ над реката Хъдзън. Точно на средата на моста камионетката и нейният екипаж излязоха от щата Ню Йорк и влязоха в щата Ню Джърси. Мигел с нетърпение чакаше да си отдъхне в Хакензак, вън от опасност.
9
Бърт Фишър, шейсет и осем годишен, вдовец от десет години, бе стрингер, нещо като дописник, на няколко големи информационни института, които му плащаха малки суми месечно. За всяка информация в писмен вид или по телефона получаваше допълнителен хонорар, но само ако бъде използвана. Но в такъв малък район твърде рядко се случваше нещо, което да намери място по страниците на голям вестник или в емисиите на телевизионна компания, та да му донесе значителен доход, но на Бърт Фишър тази работа му доставяше удоволствие, още повече, че като пехотинец в Европа през войната бе сътрудничил на вестника на американската армия „Старс енд страйпс“1. Оттогава журналистиката бе в кръвта му и той бе щастлив от скромния си принос към нея и сега. Държеше няколко радиоапарата, настроени на вълните на местната полиция, пожарна, линейките и други служби с надеждата, че все може да се появи нещо, което да си заслужава да проследи и предаде на по-голям информационен източник.