Сепна го една от секретарките на „подковата“, настигнала го, за да го върне на телефона, където го викали от полицията.
Той последва момичето и й каза да прехвърли разговора в неговия кабинет.
— Мистър Слоун, тук е детективът Йорк. Обаждам се от дома ви с доста неприятна…
— Току-що чух. Какво знаете вие?
— Твърде малко, сър.
И детективът издекламира разкритите до този момент факти и подробности. В мислите на Слоун настъпи пълна бъркотия. Почти вцепенен от ужас, той попита:
— Имате ли представа кой може да го е направил?
— Не, сър. Станало е съвсем неочаквано за нас. В пълно недоумение сме.
— Много хора ли знаят вече… какво се е случило?
— Доколкото ми е известно, не са много — увери го детективът и добави: — Вижте какво, мистър Слоун, при подобно отвличане широката публичност може само да навреди. Похитителите вероятно скоро ще се опитат да се свържат с нас… а може би най-напред вас ще потърсят. Тогава ние или ФБР ще започнем преговори с тях. И не искаме целият свят да ни слуша. За тях ще е още по-малко…
Слоун го прекъсна:
— Благодаря ви. Ще се чуем по-късно. Сега имам работа.
В информационната зала, където се озова само след няколко мига, Слоун завари Чипингъм в оживен разговор с Ласал и няколко репортери около централното бюро на Вътрешна информация.
— …тогава ще пуснем каквото имаме — довършваше мисълта си председателят.
— Не, не, не! — направо се втурна между тях Слоун. — Лес, недей! Нека да изчакаме! Полицията каза, че похитителите може скоро да се обадят. Разгласяването на фактите може да навреди на семейството ми.
Ласал поклати глава:
— Кроф, знаем какво ти е. Но това е голяма новина, а другите вече я имат. Те няма да я задържат. Ен Би Си например…
— Не, не, не съм съгласен! Лес, моля те, не я пускай! — обърна се той направо към шефа си.
Настана неловко мълчание. Всички знаеха, че при други обстоятелства Кроф най-много би настоявал да се пусне такава важна новина. Но на никого не му даваше сърце да каже: „Кроф, ти просто не разсъждаваш трезво.“
Чипингъм погледна часовника на стената. Беше 11,54. В този момент от няколко компютъра се чу звуковият сигнал за извънредно съобщение и на екраните се появи яркото „Б“ на „Бюлетин“. Първият, който бе успял да прочете текста, излязъл на екрана, се провикна:
— Асошиейтед прес предава отвличането на тримата Слоун.
На бюрото пред Ласал иззвъня телефонът.
— Благодаря ви, че ни се обаждате — отвърна той сдържано, след като изслуша гласа в слушалката. После уведоми колегите си: — Беше Ен Би Си. Смятали, че е жест на добра воля да ни уведомят. Ще пуснат съобщението след един час.
До 11,55 оставаха петнайсет секунди.
— Излизаме в ефир! — решително обяви Чипингъм. И поръча на Ласал: — Кажи на Чък да прекъсне програмата.
ЧАСТ ВТОРА
1
Отзвукът от извънредното съобщение, излъчено от Си Би Ей, бе светкавичен и широк. Ен Би Си, чийто жест на колегиалност го лиши от първенството му, пусна новината само няколко минути след Си Би Ей, без да чака предварително предвидения час. Информирани по телексите от Асошиейтед прес и Ройтер, телевизионните компании Си Би Ес, Ей Би Си и Си Ен Ен излязоха в ефир със събитието на деня веднага след тях. Последваха ги и телевизионните станции из цялата страна, които не бяха свързани с телевизионната мрежа. Канадската телевизия предаде вестта за отвличането на първо място в обедния си информационен бюлетин.
Радиостанциите, реагиращи обикновено по-бързо, изпревариха дори телевизиите в разпространяването на това съобщение. Следобед бедните вестници от източното и западното крайбрежие незабавно вместиха на първите си страници под най-тлъсти заглавия всичко, известно до този момент около случая. Големите чуждестранни вестници поръчаха на кореспондентите си в Ню Йорк да предадат събитието от своя гледна точка. Навсякъде започна трескаво търсене и препредаване на снимки на похитените. За жалост в изобилие бяха само тези на Крофърд Слоун.
Телефонната централа в Си Би Ей бе залята от обаждания за Слоун. След като вежливо им отговаряха, че мистър Слоун не е там в момента, повечето поръчваха да му предадат техните съчувствия.
Само един от телефониралите свързаха със Слоун. Той бе президентът на САЩ.
— Благодаря ви, господин президент — отговори Слоун на приятелски изразената загриженост на президента и съпругата му Барбара и на искрените им пожелания „това изпитание скоро да свърши“. — Трогнахте ме.
— Наредил съм на Министерството на правосъдието — продължи президентът — да възложи приоритетно на ФБР издирването на вашето семейство, а правителството ще окаже всякакво съдействие, което е необходимо.