Рита бе разочарована, но прояви разбиране. Всички, които работеха в телевизията, бяха свикнали неочаквани събития да променят плановете им, да се намесват в живота им, та дори и да осуетяват прелюбодеянията им. Рита само бе попитала:
— Ще имате ли нужда от мен?
— Ако ни трябваш, веднага ще те повикаме — отговори й той.
Закачил се за Крофърд Слоун, агентът на ФБР явно смяташе да присъства и на съвещанието при Инсън. Но отговорният редактор му препречи пътя.
— Ако нямате нищо против, ще разискваме професионални проблеми. Мистър Слоун ще бъде на ваше разположение веднага щом приключим. Вие можете да чакате пред вратата и не се стеснявайте да нахлуете вътре, ако има нещо спешно.
Лес Чипингъм, който вече ги чакаше, се обърна към Инсън:
— Чък, обясни на Кроф за какво става дума.
— Ами работата е там, че нямаме доверие на правителствените служби и на тяхната способност да се справят със ситуацията. Без да те плашим, спомнихме си колко време бе необходимо на ФБР да открие Патриша Хърст — година и половина. А има и нещо друго. — Измежду папките на бюрото си Инсън измъкна книгата на своя колега „Камерата и истината“. — Както сам си предвидил тук, Кроф, тероризмът вече наистина стигна до прага на обикновения американец. А ние не сме готови нито психически, нито практически за безмилостната и упорита борба с него. Лес и аз сме напълно съгласни с теб.
Настъпи тишина. Слоун бе почти изненадан, като му припомниха какво бе писал. Дълбоко в съзнанието му вече се зараждаше съмнението дали пък не е той причината терористите да посегнат на Джесика, Ники и баща му. След като и опитните му колеги бяха наведени на тази мисъл…
— Сериозно ли мислите, че терористите…
— Не е изключено, нали? — отвърна Инсън.
— Не е — бавно кимна Слоун. — И аз вече се питах…
— Но не забравяйте — намеси се Чипингъм, — че до този момент не знаем нито кои са похитителите, нито какво искат. Може да се окаже най-обикновено изнудване, което значи, че ще искат пари за откуп. Но не бива да пренебрегваме и по-далечни цели, като се има предвид кой си и какъв си.
Инсън се върна към мисълта си в началото на разговора.
— Не искаме да те тревожим, но ако твоите хора са измъкнати някак си от страната, което не е изключено, боя се, че правителството ще възложи всичко на ЦРУ. Е, но колко години бяха държани в Ливан американските заложници, без ЦРУ — с цялата си мощ и неограничени възможности, с цялата си шпионска мрежа, с разузнаването и агентите си — да разбере къде ги е скрила бандата от престъпници терористи? И това ставаше в една малка страна, почти колкото щата Делауер… Какво ти гарантира тогава, че същото това ЦРУ ще се справи по-успешно в някоя друга част на света?
А председателят на компанията обобщи:
— Точно това имаме предвид, Кроф, като ти казахме, че не вярваме на правителствените управления и разузнаване. Но вярваме в собствените си сили. С нашите изпитани системи за проверяване на информацията и за разследване на всякакви случаи ние имаме по-добри шансове да открием мястото, където се намират Джесика, Ники и баща ти.
За пръв път през този ден някаква надежда трепна в Слоун.
— Ето защо решихме да създадем наша собствена „група за бързо реагиране“, която да се заеме с разследване най-напред тук, в САЩ, а ако се наложи, и в други страни. Ще мобилизираме всичките си сили и ще приложим всички методи за разследване, която сме използвали в миналото. Ще привлечем най-способните хора и ще започнем да действаме незабавно.
Облекчение и благодарност обзеха Слоун.
— Лес… Чък… — започна той.
— Не казвай нищо — спря го с ръка Чипингъм. — Няма нужда. Вярно е, че донякъде го правим заради теб, но в края на краищата това е и нашата работа.
— Само едно нещо искаме да ни кажеш сега, Кроф — наведе се към него Инсън. — Групата трябва да се ръководи от опитен и способен кореспондент или редактор, който бързо да взима решения, да знае как се правят разследвания и да се ползва с доверието ни. Имаш ли наум някого?
Слоун се поколеба за миг, докато претегли личните си чувства срещу всичко онова, което бе заложено на карта, и твърдо отговори:
— Да, имам. Хари Партридж.
2
Похитителите се бяха скрили като лисици в подземната си дупка — наетото имение Хакензак в Ню Джърси.
Господарската къща и пристройките в двора бяха стари, занемарени, явно неизползвани години наред. След като дълго бе следил обявите във вестниците и бе огледал не едно подобно място, Мигел бе подписал договор за една година с предплата на цялата сума. Прие условията без каквито и да е възражения, за да не се разбере, че наемателите ще пребивават там малко повече от месец. Предимствата на избора му бяха много — слабо населен неприветлив квартал, голяма къща с достатъчно място за седем души, които не се смущаваха от неугледния й вид. Постройките в двора можеха да подслонят и скрият шест автомобила. Наоколо нямаше обитаеми къщи, а дърветата и храстите осигуряваха прикритие. Голямо удобство беше близостта на летището „Титърбъроу“, използвано главно от частни самолети. Отстоящо на по-малко от два километра, то фигурираше като един от основните елементи в плана на цялата операция.