Хакензак се намираше на около четирийсет километра от Ларчмънт. Мигел бе съобразил, че веднага след отвличането на толкова известни хора ще се вдигне голяма врява и полицията ще затвори шосетата, за да претърсва всяка кола. Ето защо би било неразумно да пътуват на дълго разстояние, така че им трябваше временно убежище, някъде около Ларчмънт.
Все още упоени и в безсъзнание, тримата пленници бяха пренесени в голяма стая на втория етаж. За разлика от останалите порутени и мухлясали помещения, тя бе основно почистена и пребоядисана в бяло. Инсталирано бе флуоресцентно осветление и няколко допълнителни лампи. Подът бе застлан със светлозелен линолеум. Целият този ремонт бе извършен от майстора механик на групата, Рафаел, по препоръките и под контрола на Боделио.
В средата на стаята сега имаше две болнични легла с парапети; на едното лежеше Джесика, на другото — невръстният Никълъс. Ръцете и краката им бяха стегнати към парапетите със специални каиши за в случай, че дойдат в съзнание, но Боделио предвиждаше, че упойката ще им действа поне още половин час. Малко встрани бе и тясното метално легло, поставено в последния момент за Ангъс, чието присъствие не бе предвидено. Той бе вързан с дълго въже. Гледайки го от другия край на стаята, Мигел още не знаеше какво да прави със стареца. Дали да не го убие и да зарови трупа му някъде вън в тъмното? И как да го включи в първоначалния план? Не можеше да отлага дълго решението си.
Боделио вече действаше около трите легнали тела: нагласяше подставките на системите за венозно вкарване на разтвори; на масата със зелена постелка подреждаше инструментите си, опаковки с упойка и метални таблички. Бившият лекар обичаше винаги да има подръка повече неща, отколкото щяха да му бъдат необходими, за да е готов в случай на непредвиден развой. Асистираше му Сокоро, като опитна санитарка.
С гарвановочерна коса, завита в кок на тила, Сокоро имаше стройно и гъвкаво тяло, мургава кожа и хубави черти, но вечно кисело изражение на лицето. Тя изпълняваше всичко, което й нареждаха, не очакваше снизхождение, загдето е жена, и никога не издаваше мислите си. Грубо и категорично бе отхвърлила опитите на някои от мъжете около нея да й се сложат. По тези причини Мигел мислено наричаше Сокоро „непроницаемата“. След като знаеше, че тя е агент на две организации, а „Сендеро Луминосо“ много държеше да бъде включена в групата, той нямаше причини за недоверие към нея. И все пак се чудеше дали продължителният й престой в САЩ не е разводнил предаността й към колумбийските и перуанските й приятели. Работата беше там, че Сокоро и сама не би могла да отговори на този въпрос. Първият отдушник на революционните си страсти бе намерила в колумбийската партизанска група „М–19“, но впоследствие се оказа по-доходно да премине едновременно към картела „Меделин“ и към „Сендеро Луминосо“. Смяташе правителствата на Колумбия и Перу за злодейска управляваща класа, в чието масово избиване би участвала с удоволствие. Беше й внушено, че структурата на властта в САЩ е не по-малко зловредна. Но след като бе живяла там три години, срещайки приятелско отношение и почтеност, когато по-лесно би било да приеме враждебността и дискриминацията, тя бе разколебана в ненавистта и злонамереността си по отношение на американците.
В сегашната ситуация обаче по-лесно би й било, ако мрази с цялото си сърце тези „богати буржоазни отрепки“, защото „състраданието у един революционер е достойно само за презрение“. Надяваше се, че като се махне най-сетне от тази объркваща я страна, ще бъде по-силна и по-последователна в омразата си.
Килнал назад стола си в другия край на стаята, Мигел наблюдаваше Боделио.
— Какво правиш сега? — Въпросът му прозвуча като заповед.
— Пропофолът е малко рискован препарат. Всеки организъм реагира различно и ако се предозира съдържанието му в кръвта, може да настъпи смърт. Ето защо трябва отначало да се вкарват експериментални количества и внимателно да се следи индивидуалната реакция.