— Сигурен ли си, че ще се справиш? — попита Мигел.
— Ако се съмняваш, можеш спокойно да си вземеш другиго вместо мен — отвърна Боделио не без сарказъм. Но тъй като Мигел не му каза нищо повече, той продължи: — Щом ще ги пренасяме в безсъзнание, трябва да сме сигурни, че няма да има опасност от повръщане и аспириране с дробовете. Затова, докато чакаме, ще ги държим гладни, а за да не се обезводнят, ще им вкарвам течности венозно. След два дни ще са готови за поставяне там. — И той посочи с глава стената зад гърба си, на която бяха опрени два отворени погребални ковчега — единият по-малък от другия, — изработени и облицовани отвътре с коприна.
Според изричното нареждане на „Меделин“ и „Сендеро Луминосо“ жената и момчето трябваше да бъдат отвлечени и по възможно най-бързия начин прехвърлени в Перу в погребални ковчези, а за пред американските митнически власти бе измислена трогателна история, която да предотврати отварянето им. Щом пристигнеха в Перу, „Сендеро Луминосо“ щеше да ги използва като висок залог за изпълнението на изключителни искания, чието естество още не бе известно. Но дали непредвидената поява на стария Слоун щеше да увеличи залога или риска?
Мигел би искал да получи отговор на този въпрос от шефовете си, но ако го направеше по някой от радиотелефоните, разговорът неизбежно щеше да бъде записан. Всички в Хакензак знаеха, че тези телефони са само за връзка между колите и от тях до щаба им и че за нищо на света не бива да избират с тях други номера. В редките случаи, когато това се налагаше, използваха обществените телефони. Така че решението трябваше да вземе сам. Струваше ли си да се излага и на допълнителната опасност да купува трети ковчег?
От опит знаеше, че щом откупът бъде обявен, един от заложниците ще бъде убит, а тялото му хвърлено така, че да го намерят. Това бе един вид доказателство за сериозните намерения на похитителите. Ангъс Слоун можеше да послужи точно за тази цел, а жената и детето да останат за в случай, че се наложеше да се дава второ доказателство.
— Имаш ли достатъчно медикаменти за трети човек? — отново попита Мигел.
Бившият доктор Боделио винаги обичаше да се запасява с повече опаковки и инструменти за всеки случай. Но присъствието на Мигел точно сега го изнервяше. Причината бе в това, че предишната вечер бе допуснал сериозна грешка, излагайки на риск всички в къщата. В момент на непоносима самота и униние си бе позволил да телефонира в Перу въпреки строгата забрана. Искаше да чуе жената, с която живееше, единственото човешко същество, макар мърляво и занемарено, което все още държеше на него и чиято пиянска компания болезнено му липсваше.
— Имам предостатъчно — отвърна той на въпроса.
Притеснението забавяше реакциите му, което скоро щеше да му струва скъпо.
В няколкото мига на ужас, докато се бореше с похитителите си пред супермаркета, Джесика бе успяла да схване цялата чудовищност на онова, което ставаше, преди упойката да проникне в кръвта й и съзнанието й да потъне в мрак.
Но ето че сега, без да има представа колко време е прекарала така, тя идваше на себе си и паметта й се възвръщаше. Смътно долови отнякъде говор. Опита се да мръдне, да се обади, но установи, че не е в състояние да го направи. Насочи цялото си усилие към очите, но и те не можеха да се отворят. Сякаш се намираше на дъното на кладенец и се опитваше да направи нещо, каквото и да е, но не успяваше.
Най-сетне отвори клепачи. Постепенно започна да усеща и тялото си, но не разбираше защо не може да раздвижи ръцете и краката си. Чак тогава видя, че лявата й ръка, която бе по-близо до тялото, е вързана за парапета на нещо като болнично легло. Така бяха хванати и краката й, а и дясната й ръка.
Боделио, Сокоро и Мигел бяха с гръб към нея.
Джесика леко извъртя глава и замръзна, ужасена от онова, което видя. На второ легло като нейното бе вързан Ники, а зад него — Ангъс! На стената… О, не! О, Боже!… Тя забеляза два отворени ковчега, единият по-малък от другия — явно за нея и Ники. Изведнъж взе неистово да пищи и да се мята, успявайки да освободи едната си ръка.
Тримата заговорници рязко се извърнаха, но Боделио, който трябваше незабавно да предприеме нещо, остана като вцепенен.
Джесика се дърпаше отчаяно и се мъчеше да докопа предмет, с който да защити себе си и Ники. Масата с медицинските инструменти бе точно до нея. Пръстите й напипаха нещо като малък кухненски нож. Беше скалпел. В същия момент Боделио вече се втурваше към нея, за да хване и върже с помощта на Сокоро освободената й ръка. Но Джесика бе по-бърза и осъзнала безсилието си, замахна светкавично и поряза бузата на Боделио и ръката на Сокоро; от първоначално червените резчици шурна кръв.