Без да обръща внимание на болката, Боделио се мъчеше да обуздае ръката на пленницата, но се намеси Мигел, грубо я удари и двамата заедно отново я вързаха, изтръгвайки скалпела. Джесика избухна в сълзи.
След като залепи временна превръзка на ръката си и помогна на Боделио да направи същото на лицето си, Сокоро стегна турникет над лакътя на Джесика, за да й направи Боделио венозна инжекция с пропофол. Тя продължи да пищи, безпомощна, докато очите й се затвориха и отново изпадна в безсъзнание.
Боделио и Сокоро се приближиха до леглото на Ники, който междувременно също се бе събудил и правеше опити да се освободи. След инжекцията и той потъна пак в сън.
Само Ангъс още не бе дошъл в съзнание, но за да не поемат излишен риск, сложиха и на него нова доза упойка.
3
Малко преди дванайсет часа на обяд Хари Партридж пусна телевизора в жилището в Порт Кредит, за да разбере от обедния осведомителен бюлетин какво става около катастрофата предишния ден в Далас. Екранът светна точно със заставката за извънредното съобщение на Си Би Ей, която се ловеше безпрепятствено в района на Торонто.
Отначало Хари реагира като почти всички останали зрители — шокът му бе последван от недоверие. Но като видя лицето на Дон Китъринг и изслуша внимателно малкото известни подробности около отвличането, най-напред се разтревожи за Джесика. После това чувство се смеси с приятелска загриженост за Крофърд Слоун. И без дори да се замисли, Партридж вече знаеше, че отпуската му, едва започнала, вече е свършила.
Затова не се изненада, когато след по-малко от четирийсет и пет минути му позвъниха от Си Би Ей с молба да се върне в Ню Йорк. Учуди го по-скоро фактът, че лично Крофърд Слоун го молеше за това. По гласа му личеше, че се владее с голямо усилие.
— Нужен си ни, Хари. Лес и Чък сформират специална група, която ще действа на две равнища: ежедневна информация в ефир и задълбочено разследване на станалото. Попитаха ме кой бих желал да ръководи цялата работа. Казах им, че само ти можеш.
За толкова години, откакто се познаваха, помисли се Партридж, никога не се бяха чувствали така близки със Слоун, както в този момент.
— Чакайте ме, Кроф. Взимам първия самолет и идвам.
— Благодаря ти, Хари. Имаш ли предпочитания с кого да работиш?
— Да. Намерете Рита Ейбръмс, тя е някъде из Минесота, и я докарайте. Също и Мин Ван Кан.
— Ако не ги завариш, като пристигнеш, ще са тук малко след теб. Друг някой?
Съобразявайки бързо, Партридж каза:
— Искам и Теди Купър от Лондон.
Теди Купър бе сътрудник на кореспондентското бюро в Лондон и се занимаваше с разследвания на заплетени случаи. Двайсет и шест годишен, възпитаник на „тухлените“ университети, както англичаните пренебрежително наричаха държавните университети, създадени след войната, Купър притежаваше — по мнение на Хари Партридж — направо детективски заложби и непоклатимо логическо мислене. Докато работеше в Европа, Партридж бе използвал Купър, тогава библиотекар в Би Би Си, за някои проучвания и бе останал изненадан от изобретателния му подход. После се бе застъпил за назначаването му в лондонския екип на Си Би Ей.
„Боинг 727“ на „Еър Канада“ летеше нон стоп от „Пиърс Интернешънъл“, Торонто, до „Ла Гуардия“, Ню Йорк. Партридж бе обещал на Слоун да набележи още по пътя основните насоки на разследването. Но информацията, с която разполагаше до този момент, бе твърде откъслечна и недостатъчна. Затова, докато отпиваше от чашата водка с тоник, се замисли за Джесика и за себе си.
След виетнамските години той свикна да гледа на Джесика като на част от миналото си, с която вече не е свързан и която е недостижима. В известен смисъл това бе проява на самодисциплина, но и на защитна реакция срещу самосъжалението, което той ненавиждаше. Но сега Джесика бе в опасност, далеч от всички, и той нямаше защо да се заблуждава, че му е била безразлична през цялото това време; Можеше вече спокойно да си признае, че още е влюбен в нея. При това не като в някакъв смътен спомен, а като в живо, истинско същество.
И в този момент Хари Партридж осъзна, че каквато и да е ролята му в търсенето на Джесика — а Кроф бе поискал тя да е съществена, — само любовта му към нея ще го води и ще му дава сили, дори да трябва да я пази в тайна, като пламък в душата му, невидим за другите хора.
Но изведнъж се запита с онази странна самоирония, която му бе позната до болка: „Нелоялен ли съм?“