Зад гърба му репортерите веднага зажужаха като пчели в кошер. Задаваха се въпроси и се изказваха мнения на няколко езика. Стюардесите, забравили закуските, се заслушаха с любопитство. Нечий глас зададе отчетливо въпроса, който вълнуваше всички:
— Раби божии ли имаше предвид или роби като роби?
— Сигурно е първото. Едва ли е искал да вложи политически смисъл — изрази съмнението си един англичанин.
— Ако е „роби“, значи имаме страхотен сюжет за историческа сензация — вече се бе въодушевил друг.
Партридж ясно си представяше каква ще е тя. Ако думите на папата бъдат изтълкувани в светския им смисъл, щеше да се вдигне голям международен шум, да се стигне дори до скандал и размяна на обвинения между Кремъл, Варшава и Ватикана. Папата щеше да изпадне в конфузно положение и триумфалната му обиколка щеше да бъде помрачена. Като един от най-старшите и опитни между своите колеги той се ползваше с уважението им и сега някои от тях го чакаха да даде тон.
Той бързо обмисляше. Беше любопитен сюжет, какъвто рядко изникваше при пътуванията на папата. Можеше да не се случи друг път. Скептикът в него му подсказваше да се възползва. Но от друга страна… не биваше скептицизмът да вземе връх над благоприличието. А и той бе от онези в бранша си, които вярваха в журналистическата етика. Взел решението си, обяви на висок глас, за да го чуят всички:
— Искаше да каже раби божии. Няма никакво съмнение. Аз повече няма да се занимавам с това.
Никой не му възрази, нито имаше някакво общо споразумение. Но по-късно стана ясно, че случилото се не бе споменато в ничий материал.
После и репортери, и оператори заеха местата си, а стюардесите продължиха да сервират. Когато пристигна табличката със закуската на Партридж, на нея имаше нещо, което не бе включено в менюто на останалите — малка стъклена ваза с една-единствена роза.
Той вдигна очи към младата стюардеса, която му поднасяше засмяна закуската. Беше я забелязал няколко пъти и бе чул да я наричат Джема. Но сега изведнъж усети, че дъхът му спира от близостта й и за миг не му идват думи.
Когато по-късно в моменти на самота си спомняше Джема, виждаше я точно като в този магически миг — 23-годишна, красива, с дълга тъмна и лъскава коса, искрящи кестеняви очи, жизнена като уханно утринно цвете в свежия пролетен въздух на зелена, огряна от слънцето ливада.
Необичайно смутен, той посочи розата (много по-късно щеше да узнае, че тя тайно е била задигната от букета на самия папа) и попита:
— Защо? За мен ли?
Тя му се усмихна, леко наведена към него, и каза с приятния си италиански акцент:
— Донесох ви я, защото сте добър и мил човек. Харесвам ви.
Дори в собствените му уши последвалият отговор прозвуча нелепо и банално:
— И аз ви харесвам.
Но независимо дали и на нея се бе сторил банален, в тези няколко мига се роди голямата му и трайна любов към Джема.
Малко преди самолетът на „Еър Канада“ да кацне в Ню Йорк, Партридж успя да приземи мислите си към настоящето. Пръв слезе от самолета и бързо закрачи към сградата на летището „Ла Гуардия“. Тъй като имаше само ръчен багаж, веднага взе такси за Си Би Ей. Щом пристигна, потърси Чък Инсън в кабинета му, но не го намери. Един от редакторите на „подковата“ му извика:
— Здрасти, Хари! Чък е на пресконференцията, давана от Кроф. Цялата се записва. Ще можеш да я видиш. — А когато Партридж се отправи към „подковата“, редакторът добави: — О, ако току-що пристигаш и не си разговарял още с никого, да знаеш, че тази вечер Кроф няма да води новините. Ти ще седнеш на неговото място.
4
Същата вечер в убежището на бандата на „Меделин“ в Хакензак Мигел въртеше потенциометъра на радиоапарата през всички станции. Заедно с останалите той следеше и програмата на телевизията, натискайки различни копчета на портативния апарат, за да улови различните съобщения за отвличането на тримата Слоун.
Ясно беше, че въпреки големия интерес и различните предположения нищо ново не бе узнато за самоличността на похитителите и мотивите на престъплението им. Властите също не знаеха откъде са се измъкнали престъпниците и къде се подвизават заедно с жертвите си. Все още разчитаха на описанията на микробуса „Нисан“, което значеше, че до момента никой не го е открил в гаража в Уайт Плейнс, а Карлос отдавна се бе прибрал невредим в Хакензак.
Мигел и останалите изпитаха облекчение, макар да знаеха, че цялата полиция на Северна Америка е вдигната на крак и спокойствието им е временно. Затова Мигел бе поставил отвън двама пазачи: Луис и Хулио обикаляха с по една картечница „Берета“, криейки се в сенките на къщата и другите постройки в двора. Мигел бе дал и нареждания за в случай, че скривалището им бъде открито и полицията пристигне, при което шансовете им да се спасят щяха да бъдат твърде малки. Инструкцията му бе: нито един от тримата отвлечени не бива да остане жив.