От всички телевизионни предавания Мигел най-силно се интересуваше от централния вечерен осведомителен бюлетин на Си Би Ей и му стана много забавно, като не видя Крофърд Слоун на обичайното място на водещия. Сега там седеше някой си Партридж, когото Мигел смътно си спомняше, че бе виждал и преди. Слоун обаче бе в центъра на предаваната преди това пресконференция.
Един от първите проблеми, пред които се бе изправил Мигел след пристигането си в САЩ, бяха парите. „Сендеро Луминосо“, финансиращи цялата операция, разполагаха с неограничени средства в Перу. Трудното бе да заобиколят строгите финансови закони на Перу, за да прехвърлят в САЩ твърдата американска валута, без да се разбере нейният източник, пътят й и крайната цел. Всичко това бе направено с помощта на един симпатизант на революционерите, високопоставен в Лима съюзник на „Сендеро“, който бе свързан с банковата система. Негов съучастник в Ню Йорк бе перуански дипломат, старши съветник на представителя на Перу в ООН.
По предварителните планове на „Сендеро“ и „Меделин“ за операцията около отвличането трябваше да бъдат отделени осемстотин и петдесет хиляди долара. Те бяха необходими за персонала, транспорта, издръжката, наемите на тайните квартири, покупката на шест автомобила, медикаменти, погребални ковчези, заплати на постоянните агенти в квартала Малката Колумбия в Куийнс, Ню Йорк, за оръжия и подкупи. Включени бяха и разноските по транспортирането на пленниците с частен самолет от САЩ до Перу. Почти всички средства, които Мигел изхарчи в Ню Йорк, бяха изтеглени от банката в брой чрез агента в ООН.
Системата бе направена така, че банкерът в Лима превръщаше фондовете, поверени му от „Сендеро Луминосо“, в щатски долари, които прехвърляше — по петдесет хиляди — в една нюйоркска банка на площад Даг Хамършелд в Ню Йорк, близо до главната квартира на Обединените нации. Парите се водеха по специална сметка на перуанската делегация в световната организация. За съществуването на тази сметка знаеше само Хосе Антонио Салавери, довереният помощник на перуанския представител. Той единствен имаше право да подписва чековете. Посветена бе и една от заместник-директорките на банката, Хелга Еферен, която лично следеше и се грижеше за тайната сметка.
Като таен поддръжник на „Сендеро“, Хосе Антонио Салавери не получаваше нищо друго освен комисионната върху трансфера на фондовете. Хелга бе постоянна приятелка на двойния агент и живееше с него в луксозен нюйоркски апартамент, обзаведен много по-скъпо, отколкото позволяваха доходите на двамата, а разточителството им бе сравнимо само с възможностите на най-богатите служители в ООН. Всичко това те дължаха на допълнителните си възнаграждения за дребните услуги, които правеха на Перу.
Щом имаше нужда от пари, Мигел телефонираше на Салавери и само му споменаваше цифрата. Уреждаха си среща за след ден или два, обикновено в ООН. Междувременно Салавери получаваше цяло куфарче с пачки. От сградата на световната организация с куфарчето в ръка излизаше Мигел. Тревожеше го само едно нещо. Веднъж Салавери се бе изпуснал, че макар да не знаел точно за какво се използват парите, нито къде се крият Мигел и групата на „Меделин“, имал точна ясна представа за тяхната крайна цел. Това можеше да се дължи само на някакъв пробив в секретността, станал в Перу, помисли си Мигел. Но в този момент не бе в състояние да направи нищо, освен да бъде нащрек при следващите си контакти със Салавери.
Хвърли поглед към радиотелефона до себе си. Изкушаваше се да го използва, но знаеше, че не бива, и затова излезе. В едно кафене през осем пресечки имаше обществен телефон, от който бе говорел и преди. Погледна часовника си: 19,10. Ако имаше късмет, щеше да намери Салавери в апартамента му в Манхатън.
В кафенето имаше само няколко души. Мигел веднага се насочи към телефона и набра номера, който знаеше наизуст. След три иззвънявания чу гласа на Салавери със силен испански акцент. Тогава Мигел почука три пъти с нокът върху микрофона на слушалката. Това бе сигналът за идентификация. После каза тихо: „Утре сутринта. Петдесет кутии.“ Което значеше пет пъти по хиляда долара. Ла другия край се чу ахване и последва изплашен глас: „На същото място ли? Защо звъните тук? Къде сте? Ами ако разговорът се подслушва?“