„Да не ме мислите за глупак?“ — отговори пренебрежително Мигел. И чак тогава се сети, че Салавери го е свързал със събитията през деня. Значи срещата им щеше да бъде опасна. Но нямаше друга възможност. Мигел имаше нужда от пари за покупки, между които и трети ковчег — за Ангъс Слоун. Освен това той искаше да получи и своя дял от многото пари в нюйоркската сметка. А беше сигурен, че през алчните пръсти на Хосе Антонио Салавери минава доста повече от обикновената комисионна.
— Не можем да се срещнем утре — каза Салавери — Твърде скоро е и няма да има време за парите. Вие не бива да…
— По дяволите! Не ми губете времето. — Мигел стисна слушалката от гняв, но овладя гласа си, за да не чуват другите наоколо.
— Давам ви нареждане. Вземете петдесетте кутии рано сутринта. Ще дойда при вас както обикновено, малко преди обяд. Ако не успеете, отлично знаете, че ще си навлечете гнева на нашите общи приятели, а те имат дълги ръце.
— Не, не! Няма нужда да ги безпокоите. — Този път гласът на Салавери бе трескав, но заговорнически. Заплахата за отмъщение от жестокия „Меделин“ не беше шега работа. — Ще направя всичко възможно.
— И невъзможното — отсече Мигел. — Ще се видим утре. — Окачи слушалката и напусна кафенето.
В Хакензак тримата пленници лежаха упоени под постоянното наблюдение на Сокоро. През цялата нощ тя им бе давала допълнителни дози пропофол според предписанията на Боделио; следеше жизнените им функции и записваше всичко в една тетрадка. Малко след разсъмване Боделио се събуди от дълбокия си сън, за който бе взел приспивателно. Като прегледа записките на Сокоро, кимна й одобрително и я освободи.
Мигел, който бе спал много неспокойно, гледаше телевизия от рано сутринта. Вчерашното им дело бе все още новина номер едно, но пак нямаше нови сведения за открити следи. Мигел съобщи на Луис, че в 11 ч. двамата ще отидат с катафалката до Манхатън.
Катафалката бе шестият автомобил, купен на старо. Бяха я използвали само два пъти. През останалото време я държаха скрита в една от пристройките и я наричаха „el angel negro“ (черният ангел). Първоначално Мигел бе възнамерявал да използва катафалката като превозно средство за последния им етап, преди да отлетят за Перу, но в този случай тя бе най-сигурното му средство за придвижване. Автомобилите и микробусът бяха се набили в очите на хората, както личеше от показанията на съседите, забелязали ежедневните бдения край дома на Слоун в Ларчмънт. Полицията навсякъде също разполагаше вече с точните им описания.
Времето рязко се бе променило и от свъсеното сиво небе плющеше дъжд. Луис бе на кормилото, а Мигел му казваше къде да завива от Хакензак за Ню Йорк и къде да спира на няколко пъти, за да проверят дали някой не ги следи. Като се движиха покрай река Хъдзън, откъм Ню Джърси, и стигнаха до Уийхокън, влязоха след това в тунела „Линкълн“, който ги изведе в Манхатън някъде около 11,45. И двамата бяха облечени в тъмни костюми, с връзки, както подобава на превозното им средство. Отправиха се на изток по 40-а улица, но силният дъжд бе забавил трафика и колите се движеха почти прилепени една за друга. Мигел нетърпеливо гледаше как пешеходците крачат бавно и тромаво по препълнените тротоари.
Забавно му беше, че прекосява Ню Йорк в катафалка. От една страна, такова превозно средство бе твърде очебийно за целта, която преследваха; но от друга, действаше респектиращо. На едно място регулировчикът дори спря движението, за да им даде път. Мигел забеляза, че и много от хората, които поглеждаха към катафалката, веднага отвръщаха глави встрани. Същото му бе правело впечатление и друг път и той си помисли, че навярно мисълта за смъртта смущава и надвива любопитството. Самият той никога не се боеше от смъртта, макар че нямаше никакво намерение да улесни нейното приближаване.
Важното бе, че никой от тълпата наоколо им не можеше да допусне дори, че в бавно движещата се по улицата катафалка пътуват двама от най-търсените в момента престъпници, извършили престъплението, за което цялата страна говореше.
Като завиха на север по Трето авеню, малко преди да стигнат 44-та улица, Луис спря до бордюра, за да слезе Мигел. Вдигнал яка под проливния дъжд, той бързо измина още две пресечки до сградата на ООН. Междувременно Луис бе инструктиран да продължи да се движи и да се върне на същото място след един час, ако Мигел още не е дошъл, да повтаря това през половин час. На ъгъла на Четирийсет и четвърта Мигел си купи чадър от един амбулантен търговец, но не успя да го отвори поради силния вятър. И без това само след няколко минути вече бе прекосил Първо авеню и се насочваше към входа на сградата на Общото събрание на ООН. Поради дъжда повечето пилони стърчаха голи, а флаговете на държавите членки бяха прибрани. Като премина през желязната ограда на входа за делегати, той се качи по стълбите до широка площадка, на която приемаха посетителите. Тъй като нямаше багаж, бързо мина през контролата и после през просторното фоайе, пълно с чакащи в пъстро облекло и с най-различни цветове на лицата, отговарящи на разнообразието от нации, представени в световната организация. Без да им обръща внимание, се насочи направо към входа, пред който го чакаше Хосе Антонио Салавери. Перуанският дипломат, с тясно изпито лице, оплешивяваща глава и тънки мустаци, обикновено имаше важен вид, но днес изглеждаше тревожен. Размениха си едва забележими кимвания и Салавери поведе госта си към приемната, където с авторитета си на делегат го записа в книгата за посетители под фалшиво име. Мигел получи необходимия пропуск.