— ФБР не е длъжно да дава сведения — тросна се Хавилок. Цялата му сдържаност се бе изпарила. — Ние сме правителствена институция и отговаряме само пред президента и Конгреса. Вие се опитвате да ни правите конкуренция. Затова ще ви предупредя, че ако някой от вас пречи на официалното разследване, задържайки информация, ще попадне под много тежки обвинения.
Чипингъм реши, че е време да се намеси.
— Уверявам ви, мистър Хавилок, че ние не сме нарушители на закона. Но имаме свободата да правим каквито разследвания намерим за добре и често пъти имаме по-голям успех от официалните ви институции. Тук става дума за журналистическата привилегия. Не възразявам, че в някои области репортерите нямат право на достъп, но от друга страна, те могат да правят разследвания, без да оповестяват своите източници, освен ако съдът не нареди обратното. Така че, както виждате, би било нарушение на журналистическата свобода, ако ви позволим незабавен, непосредствен и пълен достъп до нашите сведения. Ето защо трябва да ви уведомя, че колкото и да ни е приятно вашето присъствие, достъпът ви в телевизията е ограничен, и тази граница е именно тук. — След което той му посочи вратата на залата.
— Не съм сигурен, че ви разбирам напълно, сър — отвърна Хавилок, — и надявам се, ще ми позволите да обсъдя целия този въпрос с вашите вишестоящи.
— Имате пълното право, но съм убеден, че и те ще потвърдят правото ни да действаме както намерим за добре.
— Продължавай — насърчаваше Партридж Крофърд Слоун, след като бе изслушал внимателно разказа му за последната вечер, прекарана със семейството му.
— Струва ми се, че през цялото време имах чувството за някакво преследване. Смътно чувство, което може би се оформя сега, след като разбирам, че къщата ми е била под наблюдение…
— Няма значение къде и кога смяташ, че са те следили.
— Там е работата, че не мога да си спомня.
— Сигурен ли си, че си въобразяваш?
— Не, не си въобразявам — решително отвърна Слоун след известно колебание.
— Дай ми тогава повече подробности.
— Струва ми се, че понякога ме следяха по пътя за вкъщи. А инстинктът ми подсказа, че и в Си Би Ей е имало някой, чието място не е тук.
— И дълго ли трая това?
— Може би месец. — Слоун разпери безпомощно ръце. — Страх ме е да не си измислям. Но всъщност какво значение има?
— И аз не знам — отвърна Партридж. — Ще разговарям с другите.
След като записа в резюме разговора си със Слоун, Партридж отвори личното си „синьо тефтерче“ — малък каталог на хората, които познаваше по цял свят, които му бяха полезни при различни случаи в миналото и биха му помогнали в бъдеще. Между тях имаше и такива, които той бе снабдявал с необходимата информация, щом го помолеха за това. Журналистическата професия бе пълна с такива взаимни услуги и в случай като този човек неизбежно опираше до тях. Освен всичко друго повечето хора винаги се чувстваха поласкани, когато можеха да услужат с нещо на телевизията. Срещу имената в тефтерчето бяха отбелязани различни учреждения, институти и министерства като Министерство на правосъдието, Белия дом, Държавния департамент, ЦРУ, Емиграционната служба, Конгресът, няколко чуждестранни посолства, нюйоркската полиция, кралската канадска конна полиция в Отава, съдебната полиция в Мексико; фигурираше и един автор на криминални романи, както и адвокат, чиято клиентела се състоеше главно от организираната престъпност и мафията.
След като проведе няколко разговора на тих глас с хората, чиито имена си бе отбелязал, и не стигна до нищо, Партридж реши да позвъни и на адвоката.
Преди една година Партридж му бе направил една голяма услуга. При едно пътуване със състуденти до Венецуела дъщерята на адвоката бе попаднала в досадна история с наркотици, която стигна и до телевизията в САЩ. Споменаха се имената на осем студенти, двама от които бяха починали. Чрез една агенция в Каракас Си Би Ей получи редки снимки от местата, където се бяха разигравали драматичните събития: лицата на участниците бяха заснети в едър план при арестуването им от полицията и между тях бе дъщерята на адвоката. По това време Партридж бе в Аржентина, но се върна в Ню Йорк, за да отразява случая.
Узнал за станалото, както и за снимковия материал, бащата на момичето успя да издири Партридж по телефона и го помоли да не използва името и снимката на дъщеря му, тъй като тя била най-младата в цялата група, никога преди това не била замесвана в подобни неприятности и такава злепоставяща популярност щяла да съсипе целия й живот.
Партридж, който се бе запознал с материалите още преди разговора с адвоката и познал момичето, бе решил да не я включва в репортажа си, намери за добре само да обещае на баща й, че ще направи каквото зависи от него.