— Ще бъда напълно готова — отвърна съпругата му спокойно.
В седем тя се спусна по стълбите и излезе на боулинговата пътека в Помпей, рамо до рамо с Големия Джим Дохърти. Носеше вечерна рокля от материя, вероятно изтъкана от паяци, и в цвят, към който вечерното небе явно не бе останало безучастно. От раменете й се спускаше светла пелерина с многобройни възхитително ненужни набори и прелестно излишни панделки. Красивите птици наистина дължат външността си на красивото оперение, а единственият укор в поговорката е за мъжа, който отказва да отпусне припечеленото за щраусовата индустрия.
Големия Джим Дохърти се напрегна. Отстрани до него стоеше създание, което той не познаваше. Помисли си за семплата окраска, която тази райска птица бе свикнала да носи в клетката си, и сега това крилато разкритие го слиса. По някакъв начин тя му напомняше Дилия Кълън, за която се бе омъжил преди четири години. Скромно и някак притеснено той закрачи изправен от дясната й страна.
— След вечеря ще те върна у дома, Дийл — каза господин Дохърти, — и след това ще отидем с момчетата до „Зелцер“. Но дотогава можеш добре да се позабавляваш, стига да искаш. Вчера спечелих солидна сума, тъй че не се притеснявай.
Според намеренията на господин Дохърти излизането с неговата нежелана съпруга трябваше да протече съвсем невзрачно. Покорството пред нежната половинка бе слабост, която не се вписваше в моралния кодекс на карибците. Ако някой от неговите приятели от боулинга, билярдната маса или ринга имаха съпруги, те нито веднъж не се бяха оплакали публично от този факт. В пресечките, близо до широкия искрящ булевард, се намираха няколко заведения с общо меню и той бе предложил да я съпроводи до едно от тях, тъй че шиникът да не бъде отместван от светилото на неговия домашен живот. Но по пътя господин Дохърти промени намеренията си. Вече няколко пъти той поглеждаше крадешком своята привлекателна спътница и бе обзет от убеждението, че тя не е състезателен кон, който трябва да се продава. Затова реши да мине триумфално със съпругата си покрай кафенето на Зелцер, където по това време няколко души от компанията му щяха да са се събрали, за да наблюдават обичайната вечерна процесия. Да, щеше да я заведе на вечеря в „Хугли“, най-изисканото заведение от веригата, каза си той.
Паството от гладко обръснати господа — все негови хора — бяха заели наблюдателните си постове в „Зелцер“. Когато господин Дохърти и неговата преобразена Дилия минаха оттам, всички се втренчиха в тях, вкаменени, а после смъкнаха шапки в галантен поклон — представление така необичайно за тях, както и удивителното нововъведение, представено на вниманието им от Големия Джим. На безизразното лице на гореспоменатия джентълмен за момент проблесна искрица триумф — съвсем лека, едва доловима, не по-явна от изражението, предизвикано при флош от четири спатии.
В „Хугли“ бе оживено. Електрически лампи заливаха всичко с ярка светлина — както, естествено, се очакваше да бъде. Покривките, салфетките за маси, стъклените чаши и цветята също изпълняваха похвално и ефектно задълженията, които се изискваха от тях. Гостите бяха многобройни, елегантни и весели. Един сервитьор — не непременно раболепен — отведе Големия Джим Дохърти и неговата съпруга при една от масите.
— Избери си каквото пожелаеш от това меню, Дийл — каза Големия Джим. — Тази вечер имаш право на хранилка позлатен овес. Струва ми се, че прекалено много сме се придържали към домашния фураж.
Съпругата на Големия Джим направи своята поръчка. Той я погледна с уважение. Тя бе споменала трюфели, а той дори не подозираше, че Дилия знае какво представляват. От менюто за вината тя избра подходяща и реномирана марка и Джим не успя да скрие възхитения си поглед.
Тя сияеше от невинното вълнение, което една жена изпитва при изявата на стадното си чувство. Говореше му с въодушевление и наслада за хиляди неща. А колкото повече напредваше вечерята, страните й, бледи от живота вкъщи, започнаха да се обагрят в деликатна руменина. Големия Джим се огледа из помещението и видя, че нито една от другите жени не притежаваше нейния чар. И тогава си помисли за трите години, през които тя бе страдала, вградена между стените на собствения им дом, без да се оплаква, и усети, че го залива вълна от срам, тъй като играта по правилата бе част от неговото символ верую.
Но когато Почитаемия Патрик Кориган, водеща фигура в квартала на Дохърти и негов изявен приятел, ги видя и пристигна на тяхната маса, нещата станаха сериозни. Почитаемия Патрик бе галантен мъж и на дела, и на думи.
— Джими, стари приятелю! — възкликна той, тупна Дохърти по гърба и грейна над Дилия като слънце по пладне.