Десет минути по-късно телефонът ми зазвъня отново, предполагам, че се обажда Изи да ми каже, че е в таксито и скоро ще бъде при мен. Но не е тя. Една жена от фотостудиото в Кентиш Таун, където Изи е днес следобед, ми съобщава, че жена ми е откарана в болницата с болки в корема. Казва да отида колкото е възможно по-бързо. Напускам магазина тичешком.
думи
Наближава седем, когато влизам в акушерското крило на болницата Уитингтън. Казвам името си на сестрата и тя ме моли да седна, докато намери доктор, който да говори с мен. Не сядам, оставам като пуснал корени в пода, а очите ми са вперени във вратата, през която тя току-що е излязла. В таксито на път към болницата няколко пъти съм разиграл наум най-лошия сценарий. Повтарям си, че ако предусещам най-лошото, то вероятно няма да се случи.
Сестрата се връща с един доктор. Той е висок и млад, по-млад от мен, и аз си мисля, че това е добър знак всичко, което е учил, все още е съвсем прясно в главата му. Казвам си, че е човек, на когото мога да имам доверие. Човек, който няма да ме предаде. Докторът ме поздравява, ръкува се и ме отвежда встрани. Обяснява ми, че Изи е добре, но е пометнала. Допълва, че помятанията в ранния стадий на бременността са често явление, че стават по най-различни причини и че не бива да се отказваме, а да опитаме отново след известно време. Питам го дали мога да видя Изи, но той отвръща, че ще я посети консултант. В този момент се обажда пейджърът му и той се извинява — имат нужда от него някъде в болницата. Благодаря му, че е отделил от времето си, и се взирам в отдалечаващия се гръб. Сигурен съм, че е дал най-доброто, на което е способен, защото прилича на човек, който би го направил.
Знам, че трябва да се обадя на много хора, особено на майката на Изи и на моите родители, но не успявам да събера сили и да им кажа, че всичко е било напразно. Имената, които Изи и аз измисляхме, надеждите, които хранехме за бъдещето на нашето дете, любовта, която изпълваше сърцата ни — всичко напразно. Това мразя най-много — загубата на потенциал, хилядите неща, които нямаше да се сбъднат заради онова, което се бе случило. Не мога да открия никакъв извор на утеха. Каквото и да стане в бъдеще, това дете никога няма да се роди.
Нетърпелив да получа повече новини за Изи, кръстосвам чакалнята. Взимам си чаша кафе от кафе-машината и го оставям да изстине. Купувам си „Марс“ от автомата до нея, разкъсвам обвивката и го хвърлям, докато накрая забелязвам нещо, което да отвлече вниманието ми — стойка с медицински брошури. Преглеждам дузина, за да открия нещо, което може би ще ми помогне. Ето. Взимам брошурата от стелажа, облягам се на стената и се зачитам.
Докато преглеждам съдържанието, не спирам да мисля за автора. Дали той или тя е журналист като мен и Изи? Дали изкарва прехраната си като пише статии за болниците, така, както аз пиша за музика? Опитвам се да си го представя как седи пред компютъра със списък от болести и страдания, които трябва да бъдат преведени смилаемо на нормален човешки език. Дали някога си представя хората, които ще го четат? Или просто сяда пред клавиатурата и добросъвестно описва всичко, което може да навреди на човешкото тяло? Когато приключвам с четенето, смачквам брошурата и я хвърлям в кошчето за боклук, което вече прелива от празни тенекиени кутии за напитки и пластмасови чаши за кафе. От всички факти в листовката в главата ми е останал само един — трийсет процента от първите бременности завършват с аборт.
Едно на всеки три човешки същества.
Оглеждам чакалнята и си избирам трима от дузината, които я населяват — младо момиче, което чете списание, жена на средна възраст с бинтован крак, сетне свеждам поглед към маратонките си и включвам и себе си в тройката.