Всичко освен мен.
Въпреки че разбирам нейните опасения за опита да имаме друго бебе и макар далеч да не съм сигурен, че ще успея да понеса разочарованието още веднъж, истината е, че двамата стигаме до различни заключения за нашето бъдеще. Аз повече от всичко на света искам да имаме дете. Искам да бъда баща. Искам го повече от всичко, което съм искал някога в живота си. И понеже съм принуден да крия това от целия свят, се чувствам много по-тъжен и празен, отколкото когато и да било. Но не казвам на Изи. Не казвам никому. Това ще си остане си е моя тайна.
Част втора
(Ноември — декември 2000)
Хората ми казват: „Всичко, което пишеш, е за отношенията между хората.“ Отговарям им: „Че има ли нещо по-интересно? Съществуват милион вариации. Бих могла да напиша милион песни за тях.“
на работа
В понеделник сутринта малко преди десет сядам на бюрото си и включвам компютъра, заслушан в тихичкото му цвърчене за „добро утро“. Както всички добри чиновници, и аз нямам намерение да го използвам в близкия половин час, но го включвам само за да обявя пред света намеренията си, че скоро имам намерение да се заловя за работа. В „Лаудър“ е прието да се работи до късно, така че шефът не се тревожи много-много, когато някой от нас не дойде точно в десет сутринта — в девет случая от десет обикновено си отспиваме заради ангажиментите от предишната нощ — концерти, купоните след тях, жива музика, изобщо, изпитанията, на които се подлагаме в името на работата си. Аз обаче не съм ходил на подобни среднощни мероприятия от доста време. Просто нямам желание.
Рутинната ми програма за първия половин час работа включва закуска на бюрото — препечена кифличка с кафе — след което преглеждам всекидневната преса. Но днес в офиса е пристигнал новият брой на нашето списание, така че започвам да го прелиствам. Обичам да препрочитам материалите, които аз съм написал. От лявата ми страна редакторът Бил Рийд седи с крака върху бюрото и слуша промоционален запис от новия албум на Бъста Раймс на редакционната уредба, отдясно щатният автор Джон Касиди преглежда сутрешната си поща. На бюрото отсреща помощник-редакторът Марк Атууд спори по телефона с приятелката си. Всички от дизайнерския отдел са седнали пред компютрите си в задната част на офиса. Тримата от производствения отдел са в центъра на офиса, а останалите от редакцията — Кол Кемпбъл, редактор на новините, и Лайъм Бърк, младши автор, са потънали в разговор край принтера. Единственият, който липсва, е Ник Рандал — главният редактор на „Лаудър“.
Тъкмо се готвя да започна с прегледа на новия брой, когато Криси ми връчва старомодна паметна записка. Всеки ден получавам поне дузина бележки по имейла, повечето от които пренебрегвам, защото обикновено с отнасят за досадни теми като канцеларските материали. Бланката в ръцете ми обаче е знак за лоши новини. Тя казва: „Не ме пренебрегвай!“ И докато заедно с останалите си колеги се отправям към заседателната зала, както призовава записката, стомахът ми тревожно се свива Доста точно предчувствам какви ще бъдат лошите новини, които предстои да чуя.
спад
Пристигнали са последните данни за продажбите на „Лаудър“ и новините са лоши. Списанието ни отбелязва най-силен спад на читателска аудитория не само сред музикалните заглавия, но в целия издателски сегмент. Статистика като тази, както ни обяснява заместник изпълнителният директор, може да означава само едно: „Лаудър“ ще бъде закрит незабавно. Заради непрекъснато падащия ни тираж Изи още миналата година ме бе предупредила да напусна кораба, но аз я уверявах, че така е в цялата музикална индустрия. Ако поп изпълнителите не пускат високопрофесионални албуми, за които хората искат да четат, нищо чудно, че трябва да се борим, за да задържим продажбите. Освен това бях убеден, че „Лаудър“ може да се измъкне от затишието с издути платна.
Закриването на едно списание не е голяма изненада в този бизнес и ми се е случвало по-често, отколкото бих искал да си спомням. Започнах първата си работа като музикален журналист на свободна практика през далечната 1992 година в „Старт“ — списание, което спря след първите осем броя. След това, тъй като твърдо бях решен да не правя нищо друго освен да пиша за музика, си изкарвах хляба като от време на време подготвях прегледи за седмичния музикален вестник „Саунд Клаш“, преди да преглътна гордостта си и да продам свободата си заради няколко заглавия, които никога няма да се изявят в биографията ми: „Ти Ви“, „Кейбъл енд Сателайт Плас“ и „Кериърс Чойс“. Намерих първата си работа на постоянен договор като стажант журналист в едно ново музикално издание, наречено „Компакт“, което спря само след два броя. Шест месеца по-късно станах щатен журналист в „Ъп“ — списание за музика и лайфстайл, насочено към мъжката аудитория от 18 до 25 години, което просъществува две години. След него работих на хонорар за „Билоу Зироу“ — универсално списание за мъже и жени, сгромолясало се след около година. Към този момент обаче репутацията ми като автор вече бе достатъчна, за да ми осигури поста старши редактор в „Лаудър“. Задържах се в него пет години, повече отколкото на която и да е друга работа. А ето че сега и това свърши.