Вечеря за двама

Изкуството да говориш без думи (ще го наричам оттук нататък ИДГБД) отдавна е източник на объркване и страх сред мъжкото съсловие. Спомням си един случай, когато бяхме с група другари — повечето мъже — в една кръчма и наша близка приятелка влезе разплакана. Тя обмени само един поглед с моята по-добра половинка, след което изчезна в тоалетната.

— Какво става? — попитах моята прекрасна лейди.

— Скъсала е с Тони, току-що се е скарала с майка си, котката й е болна, не може да реши за безръкавната рокля на цветя, която видяла в „Куукеи“ и… Ох, ами да, не понася работата си.

— И ти научи всичко това от един поглед? — попитах.

— Разбира се — отвърна тя. — Не е ли очевидно?

Добре, гореописаното може да е малко преувеличено, но не е далеч от истината. Когато ИДГБД се използва като инструмент за добро, то е удивително и прекрасно умение, но когато се използва като инструмент на злото (т.е. срещу мен), тогава е страшно.

Първата ми среща с ИДГБД стана, когато бях в тийнейджърска възраст, докато се мотаех из парка. Мислех си за разни мои работи, когато някакво случайно момиче се появи отникъде, застана до мен, вися половин час без да каже нито дума и изчезна. На следващия ден в училище разбрах, че Мелани Чисък и аз сме официални гаджета. Как стана това? Благодарение на ИДГБД, ето как. В нейния свят да стои до мен е равносилно на обяснение в любов, докато в моя свят това означава, че или се е загубила, или е объркана, или чака автобуса. Много конфузно положение.

През последните петнайсет години свикнах да мисля, че ставам все по-умен и по-умен, но когато се сблъскам с ИДГБД, отново съм толкова безпомощен, колкото като тийнейджър. Например, с жената на моя живот неотдавна бяхме на парти. Побъбрих с няколко човека, които не познавах, потанцувах и малко след два се прибрахме вкъщи. Мислех, че е била приятна вечер. В колата обаче бях подложен на мълчаливо мъчение. След куп молби и увещания бях осведомен, че съм се провинил като човек, с когото е флиртувано.

— Но коя е флиртувала? — попитах шокиран.

— Онази повлекана, дето й се виждаха циците.

— Коя по-точно? — настоях.

— Дори не знаеш, така ли? — изплака тя.

Скъпи дами! Онова, което трябва да осъзнаете за нас, мъжете, е, че ние сме много просто устроени същества — каквото виждате, това е. Четенето между редовете не го умеем. Направо сме неграмотни. Ето защо е жестоко и подло да ни се сърдите, че без вашите обяснения не разбираме защо сте разстроени. Все едно да напляскате кученцето си задето се е изпишкало на килима, когато в кухненското чекмедже лежи документ от седем страници, в който ясно сте му обяснили, че това не бива да се прави. Подобно на кученцата, мъжете не могат да четат документи от седем страници, нито да намерят нещо в кухненското чекмедже, а най-вече не могат да, четат женските мисли. Което е обяснението защо, ако ни попитате знаем ли какво ви измъчва, ние непременно ще сбъркаме. Не го правим нарочно, а единствено и само заради предположението, че приличате поне малко на нас. Това означава, че в главите ни не би трябвало да има много повече от безкрайни списъци с десетте най-любими неща, снимки на голи жени и пухкави облаци. Дори ако се постараем да се поставим на ваше място, това би представлявало голям проблем. Да сте се опитвали да вървите с чифт плетени терлици на токчета, които са ви няколко номера по-малки? Същото е.

Отговорът на проблема е, боя се, очевиден. Експресно допитване до моите приятели в кръчмата показа, че шестима от шестима са съгласни, че единственото нещо, което бихме искали от жените в живота си, е да ни казват кое е правилно, вместо все да ни оставят да гадаем. Както каза приятелят ми Тревър: „Ние сме разумни хора. Ако те ни говореха с устни вместо с мозъчните си вълни, щяхме да знаем какво точно да правим.“ Е, вие сте на ход. Запазете игричките с гатанки за Коледа при баба и дядо, оставете психическия обмен на мисли за екстрасенси като Юри Гелер и започнете да разговаряте с мъжете си като с обикновени човешки същества.