Списъкът на рубриките бил безкраен. Но „Питай Адам“ била най-добрата.
Взела си едно списание и отишла да го плати. Касиерът сканирал баркода, чекмеджето иззвъняло и се отворило, тя подала точно пари и си тръгнала.
Теорията за хаоса твърди, че нещо толкова просто като това, една пеперуда да размаха криле преди милиони години, е в състояние да промени световните събития. Е, ако е вярно, то за мен — Дейв Хардинг, щастливо женен музикален журналист, точно това е моментът, в който моята пеперуда излетяла във въздуха, а теорията за хаоса се превърнала в хаотична действителност.
Част първа
(Юли — август 2000 година)
Тъй седяха те един до друг — двама щастливци, пораснали и все още деца в сърцата си, а наоколо беше лято — топло, благодатно лято.
точно
Тъкмо е станало обед и съм на работа, когато телефонът започва да звъни.
— Дейв Хардинг — отговарям в слушалката. — Списание „Лаудър2“.
— Аз съм.
На другия край на линията е жена ми Изи. Обажда се от офиса си.
— Здрасти. Как си?
— Добре. Какво правиш в момента?
— Нищо, което не бих могъл да прекъсна.
— Ох.
— Какво има?
Тишина.
— Добре ли си?
Тишина.
— Какво не е наред?
Край на тишината.
— Мисля, че съм бременна — казва тя и избухва в сълзи.
миг
— Бременна? — повтарям.
— Така мисля.
— Само мислиш?
— Все още не съм си направила тест. Исках и ти да си с мен. Но вече е късно. Много късно. Всъщност толкова късно, че не може да се направи нищо. Въпросът е предрешен.
— Защо не си ми казала нищо досега?
— Надявах се да не е истина — прошепва тя.
— Обичам те — казвам.
— Толкова е ужасно — безутешна е тя.
— Обичам те — повтарям.
— Това е краят на всичко.
— Обичам те — казвам отново.
— Какво ще правим? — пита тя.
— Не знам — отговарям. — Но те обичам.
здравей
Някои хора зачеват първородните си деца по слънчевите плажове на Карибите. Други през някоя бурна нощ край мистично езеро, където вятърът се надвиква с вълните, или пък в собствената си спалня, осветена със свещи и с музиката на Бари Уайт за фон. Какво бяхме направихме ние с Изи? Леко вкиснато среднощно съвкупление в северната част на дъждовния Лондон един вторник през отминалия юни. Жена ми и аз се опитваме да определим точно кога се е случило и не успяваме да потиснем смеха си, когато го установяваме. Изи бе прекарала част от оня ден, редактирайки някаква статия за наблюдаваното от статистиката отслабване на сексуалната активност сред трийсетгодишните и това бе предизвикало спонтанния ни отговор в знак на протест. Те ще ни кажат на нас!
Също като нея и аз изкарвам прехраната си с писане за списания и знам много добре, че човек не бива да вярва на онова, което чете в тях, защото е сътворено от хора като нас — пишещи журналисти, изгубили своята цел и посока подобно на останалия свят, но с единствената разлика, че ние никога не си го признаваме. Въпреки това нищо не променя факта, че сме бременни и че въобще не сме го планирали.
Отегчен ли съм от списанието?
Не.
Отегчен ли съм от Изи?
Не.
Ядосан ли съм на себе си?
Не.
Ако използвам клишето, аз съм на седмото небе.
Екзалтиран.
Извън себе си от радост.
Всъщност това е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.
грешка
Изи плаче на телефона, защото не иска да има деца… все още. Причината не е, че не обича децата. Напротив — познаваме купища хора с деца, на които тя винаги гука, прехласва се по тях, придружава майките им да ги повиват и забожда снимките им с карфици върху корковата дъска в кухнята ни. Работата е, че Изи иска да има деца, но не точно сега и не толкова скоро.
— Може би след още няколко години — каза тя, когато бе на двайсет и осем и забременяха първите ни познати.
— Все още не съм готова — обясни на двайсет и девет, когато цяла орда от колеги, приятели, братовчеди и съседи започна да произвежда дечурлига.