Например едно парче от класациите напоследък напомня музикалната тема от популярен телевизионен сериал. Всеки път, когато го чуя, ми иде да строша радиото в колата си. Никога преди не съм се чувствал така и това ме изнервя толкова много, че не смея да го споделя с никого в „Лаудър“ — макар да виждам, че и други пишещи братя са сродни души. Може би затова през последните месеци продажбите на списанието ни спадат. Вероятно никой от нас не осъзнава, че сме извън играта и вече не успяваме да улучим вкуса на аудиторията си, състояща се от петнайсет-двайсет-двайсет и шест годишни младежи, които притежават абсурдно огромни колекции със записи и редовно ходят да слушат жива музика.
Може би музиката, която ме кара да троша радиото си, е създадена именно с цел да упражнява въздействие върху мен, трийсет и кусур годишния музикален журналист. Може би по отношение на Кидс точно аз съм врагът. Вече не съм бунтовник без цел. Аз съм бунтовник с ипотека, пенсионни вноски и много голяма колекция от плочи. Ако бях на петнайсет години, вероятно щях да съм луд по мелодията, която днес ме кара да счупя радиото на колата си. Нямаше да ми пука, че съм я чувал и преди, защото щях да чувствам, че тя ми говори, че е истинска и ми разкрива нещата от живота. Това беше една от причините музиката да е толкова важна за мен. Все още мога да си спомня времето, когато тя означаваше всичко в моето скромно съществуване — когато бе в главата, в сърцето и в душата ми. Но сега осъзнавам, че освен музиката има много други неща, за които си струва да се живее.
Когато ходех на училище и седях в празната класна стая по време на междучасието, гордо четейки моя брой на „Ню Мюзикал Експрес“, не можех да си представя, че някой ден ще стана част от прекрасния свят на рокендрола. А ето че сега съм тук — седя на бюрото си пред купища картонени опаковки с дискове и моето име, изписано върху тях. Пиарове на звукозаписни компании ме канят на обеди, за да спечелят благосклонността ми, ходя на турнета с бандите и съм обиколил света, за да интервюирам изпълнители. Работата ми е фантастична. Често пъти съм се чудил какво ли щях да правя, ако не беше ми се случило това. План Б, който, разбира се, някога бе план А, беше да сформирам група, но след като не мога да пея, а уменията ми с баскитарата се изчерпват с няколко такта от парчето на Клептън „Sunshine of Your hove“, бих се самоизключил от суперсъзвездието на рокендрол величията. План В (който някога също бе план А.) предвиждаше да основа собствена звукозаписна компания, ала при положение, че усетът ми за бизнес е колкото на петгодишно хлапе в магазин за играчки, си дадох сметка, че и това ми начинание ще бъде обречено на провал. И така музикалната журналистика (план Г) се изкачи на върха на класацията, защото беше единственото нещо, което чувствах, че мога да постигна без да се проваля с гръм и трясък.
Редакцията на „Лаудър“ не е онова, което бихте нарекли нормална работна среда. Колективът се състои от деветнайсет души — осемнайсет мъже, повечето вдъхновени музикални сноби, които се държат така, сякаш се мразят един друг, и една жена — вечно усмихнатата и в добро настроение Криси, редакционната секретарка. Малко любезности можеш да чуеш в редакцията на „Лаудър“, където рядко се водят разговори, освен ако не са пряко свързани с музиката, работата или ругатни по адрес на съперниците ни и групите, които те възхваляват.
Да работи човек в „Лаудър“ в известна степен е като да се присъедини към ИРА — ние не се разчувстваме, нито се ангажираме с някой от останалите колеги, но всеки член от колектива трябва да е готов да убие с голи ръце, ако възникне необходимост. Това е жестока, но в същото време доста комфортна мъжка среда — напомня затвор, но без бръснарски ножчета в сапуна. Жените не я харесват. Дори я мразят. Когато Изи за пръв и последен път напусна офиса на списание „Фам“, който е на единайсетия етаж в същата сграда, за да ме посети, ми каза, че „Лаудър“ й се сторил най-студеното, най-безмилостното и най-мизерното място, където може да работи човек.