— Добро утро, Дейв — поздравява ме тя.
— Здрасти, Джен.
Тя приближава и се надвесва над единия край на бюрото ми.
— Сигурно вече си научил за Стела и Лий.
— Да.
— И какво мислиш по въпроса?
— Малко е тъжно, но в известен смисъл можеше да се очаква, нали? Изи прекара цялата нощ при Стела, която, изглежда, е много разстроена.
— Имам намерение да й се обадя по-късно и да разбера как е. А ти? Говори ли с Лий да го видиш как е?
— Не.
— Защо? Нима истинските мъже не се обаждат на приятелите си, които са прекъснали продължителна връзка?
— Сигурен съм, че Лий е добре, но ти знаеш отлично, че повече няма да го видим. Стела е нашата приятелка, а Лий беше само гаджето й. Според закона, когато една двойка се разпадне, този, който е дошъл последен, си отива първи. Става дума за приятелството. Стела беше наша приятелка преди да се появи Лий, така че повече няма да го видим.
Джени въздиша.
— Жестоко е, но сигурно си прав. Тогава какво ще правим, ако вие с Изи се разделите? Кой от вас двамата ще наследи приятелството и кой ще трябва да си отиде?
— Нямаме намерение да се разделяме. Така че, слава на Бога, няма да се наложи да разгадавате този ребус.
по-късно
В десет и половина пристига Фран. Закъсняла е с половин час.
— Знам — мърмори тя, проследявайки погледа, който отправям към часовника в офиса. — Виновна е проклетата линия „Виктория“.
— „Виктория“ значи? — възкликвам. — Моля ти се, не на мен тия номера!
Фран прихва.
— Не мисля, че и Джен ми повярва, когато й се обадих тази сутрин, че ще закъснея, но не се издаде. Тя знае, че винаги работя до късно… Много съм некадърна с лъжите. Та кога метрото е спирало за повече от час? Май ще трябва да измисля по-достоверно извинение.
— Кога си легна снощи? Никола и приятелката й сигурно са ти причинили доста главоболия.
— Нищо подобно. Бяха страхотни! Забравила съм колко е прекрасен светът, когато си на тринайсет. Всичко е страшно готино и удивително — да живееш без родителите си е удивително, удивително е дори мивката да е пълна с неизмити чинии, оставени още през бронзовата ера. Много са сладки. Почти не вдигнаха шум тази сутрин.
— И наистина са добре?
— Гледаха телевизия, когато тръгнах. Кей, моята съквартирантка, каза, че ще ги наглежда, защото днес не е на работа. Оставих им парите, които ти ми даде, за да си вземат такси до Ууд Грийн, така че съм сто процента сигурна, че са добре. Искаш ли да се обадя и да проверя?
— Не, не се безпокой. Аз ще се обадя следобед на Никола и ще се уверя сам. Отново ти благодаря, че ги прибра, Фран. Наистина ми помогна много.
— Няма проблем — отговаря тя. — Удоволствието беше изцяло мое.
Няколко секунди по-късно мобилният телефон иззвънява в джоба на палтото ми.
— Ало?
Кратка пауза.
— Дейв Хардинг ли е?
Женски глас със слаб ирландски акцент.
— Да — отговарям. — Кой се обажда?
След като думите излизат от устата ми, осъзнавам колко неуместни са те.
— Обажда се Кейтлин О’Конъл — казва жената отсреща. — Майката на Никола. Мисля, че вие и аз имаме да си кажем доста неща.
ти
Рано вечерта е и тъкмо излизам от метростанцията на Ууд Грийн, за да се срещна с Кейтлин след почти петнайсет години. Натискам звънеца и чакам. След малко виждам през стъклото силует. Задържам дъха си, вратата се отваря и пред мен застава Кейтлин. Не избухват светкавици, нито запява ангелски хор, дори няма ръкопляскания, които да ознаменуват събитието. Вместо това ние стоим там и се чудим как е възможно да сме създали с Никола постоянната връзка между двама родители и в същото време да не знаем нищо за живота на другия. Ние сме двама непознати, събрани заедно след толкова много години само защото сме прекарали заедно една нощ, една-единствена от хилядите нощи в живота ни.
Дори не съм сигурен как да я поздравя. Ръкостискането ми изглежда прекалено официално, целувката прекалено интимна, а простото „здравей“ направо смешно. В ръководствата по човешки взаимоотношения няма нищо, което да ни подготви за тази среща, така че продължаваме да мълчим, като се разглеждаме взаимно със сдържано любопитство. Да я видя пред себе си от плът и кръв, възвръща яснотата на спомените ми, отключва онова, което през всички изминали години съм мислел за забравено. Все още черната й къдрава коса е опъната назад и открива лицето, на което носи малки кръгли очила и съвсем слаб грим. То е почти незабележимо поостаряло. Облечена е с тъмносини джинси, блуза с цип, закопчана догоре, вълнени чорапи на райета и не носи обувки. Питам се дали прилича на майка на тринайсетгодишно момиче. Не. Прилича повече на Изи, Стела и Джени — достатъчно млада, че да бъде безотговорна, и достатъчно възрастна, за да знае какво точно иска. Инстинктивно се питам дали още я намирам привлекателна и отговорът е — да, много. Но да оставим това настрана.