— Учителка. Каквато и станах… От колко време си женен?
— От три години. Но сме заедно от шест.
— Моите поздравления.
— А ти? Срещаш ли се с някого? — питам повече от учтивост, отколкото от желание да чуя отговора, който вече знам. Ако не попитам, ще изглежда, че открито признавам провала й да си намери партньор — провал, който, предполагам, се дължи отчасти и на факта, че има дъщеря в тийнейджърска възраст, за което виновник съм аз.
— Сама съм — отговаря Кейтлин. — Но по-скоро по собствено желание, отколкото поради обстоятелствата. Мисля, че винаги съм изпитвала страх от обвързване. — Тя става и взима някакво списание от масичката в ъгъла на стаята. „Тийн Сийн“. — Не знаех какво да мисля, когато Никола ми каза как те е открила. Всъщност не й повярвах, докато не ми показа снимката ти. Всичко звучеше толкова измислено, прекалено приказно. Първо, ти ставаш Доктор Любов в списание за хлапачки, след което Никола попада точно на теб. Какви са шансовете да те разпознае, след като е виждала само една стара снимка? Не съм сигурна дали аз самата щях да те позная. Беше само една нощ. Толкова, толкова отдавна.
Очите ни се срещат, след което и двамата поглеждаме встрани. Настъпва дълго неловко мълчание.
— Може ли да ти задам един въпрос? — питам.
Тя кима.
— Опитвала ли си се изобщо да ме откриеш?
— Не — отговаря Кейтлин. — През годините измислих около милион различни начини да се свържа с теб. Можех да пиша до хотела, в който бяхте отседнали, или да открия туристическата фирма, организирала ваканцията ви. Знаех в кой университет ще отидеш и какво смяташ да изучаваш — бих могла да изпратя писмото си до факултета ти. Можех да прегледам електоралния регистър и да открия всички Хардинг, които живеят в Стрийтхам. Но не направих нищо. Докато бях бременна, имах да върша много други неща, вместо да те търся. След като през май се роди Никола, трябваше да се справя с ролята си на майка и това беше най-важното. После учих в университета, после карах учителски курсове… Списъкът с извинения е безкраен. Но всеки самотен рожден ден на Никола ми напомня за това, че не те намерих.
цел
— И какво ще правим сега?
— Ти какво предлагаш да правим? — отговаря с въпрос Кейтлин.
— Искам да бъда част от бъдещето на Никола, защото не можем да поправим миналото. Понякога дори не съм сигурен кой съм за нея или каква роля бих могъл да играя в живота й, но знам със сигурност, че тя вече е част от моя живот. Не мога да си представя какво бих правил без нея.
— Тя те обича. Прочетох го по израза на лицето й, когато мислеше, че ще ти причини неприятности. И наистина много е харесала твоята приятелка, в чиято къща са преспали снощи. Изглежда са си направили малко парти тази сутрин.
— Какво ще бъде наказанието й?
— Не съм мислила за това. Не мога да я накажа, защото се вижда с теб, няма никакъв смисъл, а и вече знам, че съжалява, че ме е излъгала за купона. Никола е добро момиче. Мисля, че ще бъде най-добре просто да загърбим всичко и да започнем наново. Без лъжи и без тайни.
Въпреки че вече е късно, Кейтлин и аз продължаваме да говорим, запълвайки празнотите. Разговорът ни бързо става откровен и искрен. Тя ми разказва за последната си връзка и за момента, в който осъзнала, че едва ли някога ще намери онова, което търси. Причината, обяснява, е проста:
— Въпреки че съм готова да правя компромиси, ако става дума за мен, отказвам всичко, което не е поне идеално, когато става дума за Никола.
Замислям се дали при подобни обстоятелства аз бих бил способен да направя такава саможертва в името на любовта.
Сетне Кейтлин предлага да извикаме Никола, за да й кажем, че всичко е наред. Тя излиза, за да я повика да слезе от стаята й на горния етаж, но открива, че Никола е седнала на най-долното стъпало. И така, пред мен Кейтлин й обяснява, че сме изгладили нещата и че всичко ще бъде наред. Разтърсва ме съзнанието, че ние тримата — баща, майка и дъщеря, за пръв път сме в една и съща стая. Чудя се дали сме семейство, и ако сме, от какъв вид? А ако не сме, тогава какво сме по-точно?
Този въпрос ми прави компания през целия път с метрото към къщи. Когато се прибирам, все още не съм открил отговора, но със сигурност знам едно — трябва да споделя истината с Изи. Трябва да й разкажа всичко.
недей
Чувам, че Изи шета из кухнята, но не влизам веднага да й кажа „здравей“. Насочвам се към втората спалня и започвам да търся плочата, в чиято обложка съм скрил писмото на Никола. Изваждам снимката и я пъхам в задния си джоб. Когато влизам в кухнята, Изи зарежда съдомиялната.
— Хей — казва тя и ме ослепява с лъчезарна усмивка. Престава да се занимава с чиниите и ме прегръща. — Не те чух кога си влязъл. Как мина денят ти, скъпи?