До този момент, през целия уикенд, не съм чул нито дума от Изи. Обаждах се на мобилния й телефон, но тя го бе изключила. Обадих се на Стела и Джени, но и двете отрекоха да знаят къде може да е. Тази сутрин звънях в работата й и заместничката й ми съобщи, че днес щяла да работи у дома.
Тъй като не мога да говоря с нея на живо, разговарям наум. Милион пъти й повтарям колко съжалявам. Казвам й, че искам всичко, което се е случило, да остане в миналото. Признавам й, че искам да си изградим ново бъдеще — а какъв по-добър начин от това да имаме бебе? Нейната бременност ще бъде отговорът на всичко. Но искам да знам, че това е правилният път. Искам да съм сигурен. Искам да получа отговор, какъвто давам на читателките на „Тийн Сийн“. Те ми пишат, за да намерят решение на своите затруднения, и аз се задължавам не просто с някакъв отговор, а с отговора, който съкращава възможните начини на действие само до един, така че те знаят какво точно трябва да направят. Грабвам пълна шепа писма до Доктор Любов, отварям ги и започвам да чета.
Първото е в обикновен бял плик, изписано с дребен и четлив женски почерк:
Скъпи Доктор Любов!
Вече два месеца излизам с приятеля си. Той е страхотен във всяко едно отношение — забавен е, винаги е внимателен и постоянно ми купува подаръци. Има само един проблем — много е ревнив. Побеснява, ако някое момче от нашия клас само ме погледне, камо ли ако ме заговори. Това наистина ме съсипва. Какво да правя?
Избирам второ писмо в светлосин плик, надписан със сребристо мастило от без съмнение тийнейджърска ръка
Скъпи Доктор Любов,
Преди около месец на едно парти моят приятел ми измени с друго момиче. Бях много огорчена, но продължих да излизам с него, защото мислех, че го обичам. Миналата седмица обаче бях на купон, където се целувах с друго момче. Сега съм изправена пред двойна дилема: да кажа ли на приятеля си, че съм му изменила? Или да го оставя и да тръгна с момчето, с което се целувах? Той ми се обажда вече няколко пъти и настоява да излиза с мен. Много съм объркана. Какво да направя?
Взимам трето писмо в кремав плик с изрисувана мишка и ъгъла, която дъвче стрък трева. Почеркът прилича на предишното писмо, но мастилото този път е сребристо зелено.
Скъпи Доктор Любов,
Мисля, че съм влюбена в учителя ми по математика. Той е доста млад, на двайсет и няколко, отскоро е в нашето училище. Не знам какво става, но помежду ни наистина има някаква връзка. Хващам се, че го гледам непрекъснато, а понякога улавям погледа му и той не отмества веднага очи. Смяташ ли, че има възможност между нас да стане нещо?
Сравнявам писмото в ръката си с предишното. Написани са с един и същи почерк. Проверявам пощенските печати на пликовете. Първото е пуснато в Кембридж, макар в него да пише, че момичето е от Нотингам. И второто е пуснато в Кембридж, а пише, че авторката живее в Корнуел. Излиза, че шестнайсетгодишната фенка на „Убиецът на вампири“ и четиринайсетгодишната почитателка на Джанет Джаксън са едно и също отегчено момиче от Кембридж, което обича „Тийн Сийн“, „Бъфи, убиецът на вампири“ и Джанет Джаксън, но няма проблеми в живота си, поради което си ги измисля, за да се почувства пълноценно. Ако бях в друго настроение, това щеше да ме разсмее, но сега ме потиска.
Губя си времето с тази работа, погубвам и таланта си. Читателките на „Тийн Сийн“ нямат проблеми. Проблеми имам аз. Събуждам компютъра си, който от доста време спи, отварям електронната поща и започвам да пиша бележка на Джени. Съобщавам й, че ще продължа да водя рубриката още два броя, но че от утре няма да идвам на работа в списанието. След това пиша и на Фран, която за щастие днес е на снимки извън редакцията. Благодаря й за всичко и изразявам увереност, че сигурно някой ден пак ще се срещнем. Натискам бутона за изпращане на писмата, взимам си чантата и излизам от редакцията.
поп
Седя на една пейка в градината в средата на Сохо Скуеър. Времето, макар и не особено топло, е приятно за сезона — достатъчно приветливо, че да примами хората, които нямат какво друго да вършат, да седнат и да убият няколко часа, гледайки небето. Ровя в чантата си за уокмена. Когато бях по-млад, слушах музика по всяко време и при всяка възможност — в работата, на път за там и обратно и в онези редки моменти вкъщи, когато Изи си бе легнала, а аз будувах до четири сутринта, сменяйки албум след албум със слушалки на ушите, потънал в света, който разбирах. Сега копнеех точно за това чувство. Слагам слушалките, затварям очи за всичко наоколо и натискам бутона плей. Но не мога да се скрия дори в музиката, защото всяка песен е свързана пак с Изи. Това са песните, които тя обича, които тя мрази, които просто понася, които я разплакват, които я карат да се чувства щастлива. Неизвестно защо това ощастливява и мен. Дори и в музиката тя е средоточието на всичко. Да се загубя в музиката, означава да се загубя и Изи.