касета
Песен 1: „Save From Harm“ на Масив Атак. Първата песен, която слушах, след като Изи и аз изкарахме първата си кавга, страховита като помитащ всичко тайфун.
Песен 2: „Debris Slide“ на Пейвмънт. Една песен от времето, когато бяхме само приятели и аз се опитвах да я убедя, че бъдещето е на рокендрола, като й го пусках при всяка възможност.
Песен 3: „I Forgot to Be Your Lover“ на Уилям Бел. Соулзапис от шейсетте години, който открих в колекцията на баща ми. Обадих се на Изи по телефона в два след полунощ, за да й го пусна — за мое оправдание, бях пиян.
Песен 4: „Everybody in Here Wants You“ на Джеф Бъкли. Друга песен, която пуснах на Изи по телефона, след като я чух за пръв път. Настоявах, че тя моментално ще се влюби в нея. Така и стана.
Песен 5: „Don’t Believe the Hype“ на Пъблик Енеми. Повтаряхме я непрекъснато в деня, в който боядисвахме всекидневната си. Изи реши, че така боядисваме по-бързо.
Касетата продължава деветдесет минути.
ако
Когато касетата свършва, решавам да се върна вкъщи. Отправям се към Оксфорд Стрийт и докато вървя, проверявам за съобщения на мобилния телефон. Имам три — едно от Джени, която ми заявява, че отказва да наеме друг на моето място, докато не говори с мен, и две от Фран, която ме пита къде съм. Нищо от Изи. Набирам номера на Фран в редакцията.
— Добър ден, „Тийн Сийн“.
— Здрасти, Фран, Дейв е.
— Получих имейла ти. Наистина ли смяташ да се сбогуваш така?
— Не исках да вдигам шум.
— Сигурен ли си, че няма да се върнеш в списанието? Говорих с Джени и тя ми каза, че ще се опита да те убеди да останеш. Няма смисъл да си ходиш.
— Знам. Просто… просто днес прочетох две писма и те бяха така явно съчинени от едно и също момиче, че… Добре де, това ме депресира. Запитах се какъв е смисълът?
— Дейв, смисълът е, че си луд, ако мислиш, че две писма от едно и също момиче имат значение. Ти помагаш на децата. Момичетата, които четат твоята рубрика, се чувстват по-добре, когато ти пишат. Това е добро, нали?
Не отговарям.
— Защо имам чувството, че нещо не е наред — предполага Фран.
— Ти го каза.
— Дали не е онова, което си мисля?
— Да.
— Тя как откри?
— Аз й казах.
— О! И тя…
Довършвам изречението вместо нея.
— … ме напусна. Да.
— Но ще се върне?
— Не знам. Не съм я виждал от петък вечер.
— Не бива да оставаш сам — решава Фран. — Ще приключа работата тук след пет минути. Имам да свърша няколко неща, за които Тина ме преследва от цяла седмица, и ще отидем някъде да пийнем или да хапнем нещо. Не приемам откази. Ще те чакам след половин час във „Финикс“ на Чаринг Крос Роуд. Чу ли ме?
— Не мога. Ще бъда ужасна компания.
— Това няма значение. Просто ще седим и ще мълчим.
— Не, наистина.
— Добре, кога ще те видя?
— Не знам. Не знам кога тази бъркотия ще се оправи. А дотогава просто не мога да мисля нормално.
— Тогава защо напускаш „Тийн Сийн“?
— И това не знам. Наистина не е за мен. Мисля, че може да се върна към музикалната журналистика. — Засмивам се. — Не съм убеден, че съм подходящо скроен за света на любовните взаимоотношения.
— Значи няма да те видя повече?
— Разбира се, че ще ме видиш. Просто не знам кога.
— Хайде, ела да пийнем по едно — примолва се Фран. — Ще бъде най-краткото парти за изпращане на колега. Само аз, ти и много алкохол.
Предложението й ме разсмива и се съгласявам.
— Добре, ще те взема след работа и ще отидем да се напием — обещавам аз.
Изключвам телефона, пъхам го в чантата си и за малко да се сблъскам с една прегърната двойка. Извинението е на устата ми, когато осъзнавам, че ги познавам. Само че те не би трябвало да са двойка. Тревър и Стела.
— …?
— Дейв — моментално изрича Стела. — Мога да ти обясня. — Поглежда Тревър и се поправя: — Ние можем да ти обясним.
— Знам, че изглежда странно — започва Тревър. — Но ние сме заедно, Дейв — пояснява ми той. — От известно време. Така или иначе скоро всички ще научат.