Казвам й, че я разбирам и най-накрая тя ми позволява да я прегърна. Притискам я силно и й прошепвам, че съм готов да приема всичко, което желае. Но не така съм искал да се развият нещата. Не трябваше да става така.
подарък
След няколко дни пристига покана от Деймиан и Адел за кръщавката на бебето Мади. Убеждавам Изи, че не е необходимо да ходим — бихме могли да изпратим само подарък. Но тя настоява да отидем, уверява ме, че всичко е наред. Накрая се озоваваме на една пейка в църква в Тотънбридж, където живеят родителите на Адел.
В единайсет часа викарият изнася кратка проповед за любовта, разбирателството и приемствеността в познанието. Той съветва Деймиан и Адел да възпитават малката Мади в дух на любов към истината и справедливостта, след което приканва всички да пристъпят към кръщелния купел. Цялото ни малко паство се скупчва в задната част на църквата и застава в полукръг, а Адел подава спящата Мади на Деймиан, той на свой ред я подава на свещеника, който кани кръстниците да излязат напред. После потапя ръката си в купела и поръсва главата на Мади с няколко капки.
След това всички се пренасяме в една кръчма зад ъгъла, наречена „Ръцете на играча на крикет“. Изи и аз се опитваме да побъбрим с Деймиан и Адел, но те са принудени да обикалят салона като холивудски знаменитости на семейно тържество.
— Не е ли малко странно? — установява Изи, докато седи на бара. — Всичко толкова се промени много за тъй кратко време… Сякаш колкото повече остаряваме, толкова по-бързо стават промените — разсъждава тя. — Обикновено се плаша от промени, но те могат да са за по-добро. Показват, че се движиш напред и нагоре. Мислех си за работата и колко много я обичах, когато започнах… а сега… Ами, не ми се вижда и наполовина толкова важна, колкото да бъда с теб.
Вземам ръката й.
— Знам какво имаш пред вид. Точно същото чувствах и аз спрямо „Лаудър“. Беше работата, за която винаги съм мечтал, но когато го закриха, разбрах, че не е всичко. Толкова много по-важни неща има в живота.
Изи замислено кима.
— И двамата живеем в свят, където всичко, което изглежда важно, е свързано с определения като най-съвременно, най-модерно, най-трябва да го имам. Колко пъти съм си купувала някоя дреха не защото я харесвам, а защото знам, че за нея мечтаят много хора.
— А колко пъти аз съм превъзнасял някоя група, че е най-важната след Бийтълс и Стоунс, само за да се отегча още преди да са пуснали албум.
— Спомням си как, още като приятели, ти все ми промиваше мозъка, за да ме убедиш, че групата, която в момента харесваше, е най-добрата. Даваше ми десетки дискове, обаждаше ми се и ми пускаше музика по телефона по всяко време на денонощието, след което ме замъкваше в някое мазе, за да слушам бъдещето на рокендрола.
— Но точно така човек трябва да се отнася към музиката — поучавам я. — Да очаква, че всяка нова банда, която чуе, може да се окаже по-велика от Бийтълс. Сега обаче всяка нова банда ми прилича на група хлапета, които рециклират моята колекция от записи, и макар че те вероятно това и правят, не мисля, че вече има някакво значение. Може би вече съм вън от играта.
— Знам какво искаш да кажеш. И аз не мога да остана вечно във „Фам“. Вероятно ще настъпи ден, и то в не много далечното бъдеще, в който ще трябва да се преместя от света на модните млади жени в по-улегнало женско списание или в някое хубаво издание за обзавеждане и интериор. Забелязвам тази тенденция у наши сътруднички. Може да са най-добрите авторки, които познавам, но статиите им започват да звучат кухо, защото те вече не живеят в света на нашите читателки. Разбираш ли? Читателките на „Фам“ излизат всеки петък с цяла тумба приятели и обръщат водка след водка по клубовете, а за нас петъчната вечер означава само аз и ти пред телевизора на дивана. Може да се преструвам още малко, но съвсем скоро списанието окончателно ще ми писне.