— Сигурно е трудно да стърчиш по средата.
— Ти не разбираш — разпалвам се. — Много по-сложно е. — И като си поемам дълбоко дъх, разказвам за помятането.
— Колко тъжно — изрича тя, когато свършвам. — Не се учудвам, че не иска да види Никола.
— Но какво да направя? Не искам Изи да се чувства така. И не искам Никола да си мисли, че вината е нейна. Сега, когато всички знаят, нежеланието на Изи да я види сигурно ще й стори странно.
— Не искам да се меся… но, честно, ако има нещо, което аз мога да сторя за теб? Наистина ме боли заради това, как се обърнаха нещата. Чувствам се виновна, защото не се опитах да се свържа с теб, когато разбрах, че съм бременна. Заради мен Никола не е имала баща в живота си досега. Просто мисля, че ако има нещо, с което поне малко да поправя нещата, ще го направя.
— Благодаря ти. Наистина благодаря, че го каза. Но истината е, че никой от нас не може да направи нищо. В крайна сметка Изи трябва да се справи сама. Надявам се с цялото си сърце, че ще успее, но трябва да приема, че съществува и обратната възможност и то е нейно право.
12 инча
Девет часа е и всички гости са налице. Никола започва да отваря подаръците. През последния час съм представен на тримата братя на Кейтлин — Дейвид (най-младият, деветнайсетгодишен студент по право), Айдън (на двайсет и пет, работи в ситито) и Пол (на трийсет, занимава се с компютри), на сестра й Елоиз (на трийсет и осем, най-голямата в семейството, майка на двете петнайсетгодишни братовчедчета на Никола), и на цяла камара от гости. Всички ме приемат радушно и вечерта щеше да бъде идеална, ако и Изи бе тук. Усещам отсъствието й като собственото си сърцебиене — постоянно напомняне, че ти е необходимо, за да живееш. Струва ми се несправедливо, че съм без нея. Чувствам се нелоялен. Решавам да си тръгна рано.
— Мисля, че трябва да си вървя — казвам на Кейтлин, която стои до мен и наблюдава как Никола разопакова подаръците си. Тя ме поглежда, замисля се, но не се опитва да ме разубеди, за което съм й благодарен, защото и без това имам усещането, че изоставям Никола.
— Ще хапнеш ли малко торта? — пита ме Кейтлин.
Отказвам с усмивка.
— Не, ще отида да се сбогувам с Никола.
Тя се приближава към дъщеря си, потупва я по рамото, прошепва й нещо в ухото и момичето обявява на присъстващите, че ще си почине малко от тежката задача с подаръците, за да обърне внимание на татко си, който ще си тръгва. Досега не съм я чувал да ме нарича „татко“ пред другите, освен в биологичен смисъл. И със сигурност никога досега не съм долавял толкова гордост в гласа й, сякаш съм страхотна ценност, която всеки мечтае да притежава.
— Но аз все още не съм отворила твоите подаръци — укорява ме Никола. — Бях ги оставила за последно.
Засмивам се.
— Не мисля, че трябва да се самонавиваш, скъпа. Не са нищо особено.
Тя не ми обръща внимание, взима ги от пода до дивана, където са оставени, улавя ме подръка и ме повежда към коридора.
— Какво ще правим? — питам, когато затваря вратата.
— Ще отделим малко време за нас — Никола сяда на стълбите и аз се настанявам до нея.
— Кой искаш да отворя първо? — пита ме тя.
— Няма значение.
Поглежда замислено двата пакета.
— Ще отворя по-големия. Какво има вътре? Ще отгатна ли?
— Не мисля, че ще успееш. Наистина не знам защо ти го подарявам. Сигурен съм, че няма да ти хареса.
Тя приковава очи в моите и аз не откъсвам поглед от нейните.
— Каквото и да е, вече го харесвам. — Отваря внимателно хартията и изважда дванайсетинчовия сингъл. — Плоча.
— Да, плоча.
Никола прочита заглавието.
— „Maybe I Can Wear Your Jacket“ от Парашут Мен. — Наистина ли е готино?
— Това е най-любимата ми песен за всички времена.
Тя отново ме поглежда.
— Твоята най-любима песен за всички времена? Искаш да кажеш, че е най-добрата от хилядите плочи и дискове, които имаш?
Усмихвам се.
— Не бих казал най-добрата, но тя ми е най-любима. Напомня ми на какво е способна музиката, когато е написана добре.
— Известна ли е?
— Не особено.
— Скъпа ли е?
— Съмнявам се.
Тя се замисля за миг.
— И това е най-любимата ти песен на света? Най-най-най любимата?
Кимам.
— Имаш ли друга плоча?
— Не. Тази ми е единствена.
Никола се разплаква.
— Но какво има, миличка? — питам внимателно.
— Ти ми подаряваш най-любимата си песен — хлипа тя.
Избърсвам сълзите й с ръка, прегръщам я и я притискам силно.
— Давам ти я, защото искам да я имаш.
— Но тя ти е любима! Не мога да я приема. Нали нямаш друг запис?
— Искам ти да я притежаваш, скъпа. По този начин две от моите най-любими неща ще бъдат заедно.