Момчето не отговори, а тя погледна старите му дрехи и забеляза, че лицето му е по-старо и по-мъдро от това на връстниците му. Не изглеждаше да е видяло много от добрата страна на живота.
Най-после то размърда ръце.
Жилището ми е на Десета улица.
Което означаваше, че или живее незаконно в апартамент в някоя порутена сграда, или е наемател в някоя мизерна дупка, обитавана от плъхове. Истинско чудо беше, че успява да се поддържа толкова чисто.
— Живееш някъде наблизо до офисите на горещата линия, нали? Ето как си разбрал, че съм на работа, макар тази вечер да не бях на смяна.
Момчето кимна.
Апартаментът ми е от другата страна на улицата. Виждам те, когато идваш и си отиваш, но не те дебна. Предполагам, че мисля за теб като за приятел. Когато се обадих за първи път… беше нещо като прищявка, нали разбираш. Ти отговори… и аз харесах гласа ти.
Ръцете му са красиви, помисли си Мери. Като на момиче. Нежни. Изящни.
— А тази вечер ме проследи до дома ми?
Вървя след теб почти всяка нощ. Имам велосипед, а ти шофираш доста бавно. Представям си, че ако те наглеждам, ще си в безопасност. Оставаш много до късно, а онази част на града не е подходяща за сама жена. Дори да е с кола.
Мери поклати глава с мисълта, че той е доста странен. Приличаше на дете, но говореше като зрял мъж. И като се имаше предвид всичко, вероятно трябваше да се страхува. Момчето се беше залепило за нея, смяташе се за неин защитник, макар да изглеждаше, че то самото има нужда някой да се грижи за него.
Кажи ми, защо плачеше преди малко, попита то с жестове.
Очите му бяха прями и открити. Странно беше да види толкова мъжки поглед на това детско лице.
— Защото може би нямам време — изтърси тя.
— Мери? Приемаш ли гости?
Мери хвърли поглед през дясното си рамо. Бела, единствената й съседка, беше прекосила двата акра ливада, която разделяше имотите им, и сега стоеше в края на моравата.
— Здравей, Бела. Ела да се запознаеш с Джон.
Бела се приближи до басейна. Беше се преместила в голямата къща преди година и двете си бяха създали навика да разговарят вечерно време. Бела беше красавица — висока метър и осемдесет, с гъста черна коса, която падаше на вълни до кръста. Лицето й беше така съвършено, че на Мери й бяха необходими месеци да престане да се втренчва в него, а тялото й беше като слязло от реклама на бански костюми.
Така че беше естествено Джон да бъде зашеметен от красотата й.
Мери се запита какво ли е да предизвикваш подобна реакция у мъжете, дори у тези в тийнейджърска възраст. Тя не беше привлекателна. Попадаше в онази огромна група жени, които не бяха нито грозни, нито красиви. А и това беше преди химиотерапията да се отрази катастрофално на косата и кожата й.
Бела се наведе с лека усмивка на устните и подаде ръка на момчето.
— Здравей.
Джон докосна дланта й съвсем леко, като че ли не беше сигурен, че тази красива жена е реална. Странно, Мери често се чувстваше по същия начин в нейно присъствие. Всичко в нея беше прекалено… Тя изглеждаше неестествена, по-ярка от другите. По-великолепна.
Бела не играеше ролята на фаталната жена. Беше тиха и скромна, живееше сама, очевидно се занимаваше с писане. Мери никога не я виждаше през деня. И също така никога не беше видяла когото и да било да влиза или излиза от къщата й.
Джон погледна Мери и ръцете му замърдаха.
Искаш ли да си тръгна?
После, предположил какъв ще бъде отговорът й, извади краката си от водата.
Тя постави длан на рамото му. Беше толкова слаб, че костите му едва ли не стърчаха.
— Не. Остани.
Бела събу маратонките и чорапите си, потопи крака във водата и размърда пръсти.
— Да, хайде, Джон. Остани с нас.
4.
Рейдж съзря първата жена, която пожела тази вечер. Русокоса представителка на човешката раса, изключително сексапилна и готова да се отдаде на плътските наслади. Като останалите жени в бара тя му подаваше сигнали — полюшваше задните си части и оправяше косата си без нужда.
— Откри ли нещо, което ти харесва? — запита сухо Ви.
Рейдж кимна, изви пръста си като кука и я повика с жест. Тя веднага се отзова. Обожаваше тази черта в жените.