Те биха искали да знаят, ако едно момче, на чиято гривна е изписано името на воин, е оставено да се грижи само за себе си. Може би щяха да го приемат в братството.
Дланите й бяха потни, когато вдигна телефонната слушалка. Очакваше номерът да се окаже грешен или да се свърже с някой, който да я прати по дяволите. Но чу електронен глас, който повтори набрания номер. Последва сигнал.
— Аз… Името ми е Бела. Търся братството. Имам нужда от… помощ. — Остави номера си и затвори с мисълта, че колкото по-малко каже, толкова по-добре. Не искаше да споменава повече подробности, в случай че информацията й не беше точна.
Зарея поглед навън, към ливадата и къщата на Мери, чиито прозорци проблясваха в далечината. Нямаше представа след колко време ще се свържат с нея и дали въобще ще го направят. Може би беше по-добре да се върне при Мери и момчето и да разбере къде живее то. И откъде познава приятелката й.
Господи, Мери.
Ужасната болест се беше върнала. Бела я беше усетила и се чудеше как да сподели с нея онова, което знаеше. Тази вечер Бела имаше намерение да я запита как се чувства. Може би щеше да успее да й помогне поне по някакъв начин, дори и да бе само морална подкрепа.
Тръгна към френските прозорци, гледащи към ливадата. Щеше да научи повече подробности за Джон и…
Телефонът звънна.
Толкова скоро? Не беше възможно.
Протегна ръка през плота и вдигна слушалката на апарата, който се намираше в кухнята.
— Ало?
— Бела? — Мъжки глас. Тих. Авторитетен.
— Да.
— Ти ни се обади.
Господи, беше се получило.
Тя прочисти гърлото си. Като всеки цивилен, знаеше всичко за братството — имената им, репутацията и победите, с които се славеха, легендите, които се разказваха за тях. Но никога не се беше срещала с някого от братята. И й беше малко трудно да повярва, че говори с един от тях.
Хайде, по същество, каза си тя.
— Аз… трябва да ви кажа нещо. — И предаде всичко, което бе научила за Джон.
Настъпи кратка пауза.
— Доведи го при нас утре вечер.
О, господи! И как щеше да се справи с това?
— Той не може да говори. Чува, но за да бъде разбран, е необходим преводач.
— Тогава вземи и такъв със себе си.
Питаше се как ли щеше да реагира Мери, ако изведнъж влезеше в допир с техния свят.
— Жената, с чиято помощ разговаряхме тази вечер, е човек.
— Ще изтрием спомена от паметта й.
— Как да стигна до вас?
— Ще изпратим кола да те вземе. В девет часа.
— Адресът ми е…
— Знаем къде живееш.
Връзката прекъсна, а тя трепереше.
Окей. Сега оставаше само да убеди Джон и Мери да се видят с членовете на братството.
Върна се в къщата на приятелката си и ги завари в кухнята. Джон просто седеше до масата, а Мери ядеше супа. И двамата вдигнаха погледи при влизането й. Бела се опита да си придаде напълно невинен вид и седна. Изчака малко, преди да изплюе камъчето.
— Джон, познавам хора, които се занимават с бойни изкуства. — Което не беше лъжа. Беше чула, че братята са изключително добри във всички видове сражения. — Питах се дали не би искал да се срещнеш с тях?
Джон наклони глава на една страна и започна да движи ръце, без да откъсва поглед от Мери.
— Иска да знае защо. За да се учи ли?
— Може би.
Джон отново започна да прави знаци. Мери избърса устните си.
— Казва, че не може да плати обучението си. И че е прекалено дребен.
— А ще се заеме ли с тренировките, ако са безплатни? — Господи, какви ги вършеше? Имаше ли право да обещава неща, които не може да изпълни? Кой знае какво щяха да правят братята с него… — Чуй, Мери, ще го заведа на едно място, където ще се срещне с… майстори на бойните изкуства. Ще може да говори с тях. Да ги опознае. И може би ще пожелае…
Джон подръпна Мери за ръкава, описа още няколко знака, след което втренчи поглед в Бела.
— Напомня ти, че чува съвсем добре.
Бела погледна Джон.
— Съжалявам.
Той кимна, за да покаже, че приема извинението й.
— Ела утре с мен да се срещнем с тях — каза тя. — Какво ще изгубиш?