Господи. Какво щеше да прави без нея?
Замисли се за силата и решителността в очите й, след като се бе хранил от друга жена пред нея. За това, че го обичаше, въпреки че беше видяла звяра. За кротката, разтърсваща красота, за смеха й и за стоманеносивите й очи.
Спомни си онази нощ, когато беше излязла от къщата на Бела, тичайки боса на студа. Как се бе хвърлила в прегръдките му, как му беше казала, че не е добре… Най-сетне се беше обърнала за помощ към него.
Усети нещо върху лицето си.
О, по дяволите. Плачеше ли?
Да.
Пет пари не даваше, че се размеква.
Погледна надолу към чакъла на алеята и му мина абсурдната мисъл, че камъчетата са много бели на светлината на прожекторите. Както и хоросановата мазилка на стената, която ограждаше двора. И фонтанът в центъра, от който водата бе източена за през зимата…
Той замръзна. После изведнъж отвори очи.
Бавно се обърна към къщата и вдигна глава към прозореца на тяхната стая.
Решението го изпълни със сила и го понесе през фоайето като вихър.
Мери лежеше в болничното легло и се опитваше да се усмихне на Бъч, който седеше на един стол в ъгъла, без да сваля шапката и очилата си. Дойде веднага след като Рейдж си тръгна, за да я пази до настъпването на нощта.
— Няма нужда да си любезна с мен в този момент — каза тихо Бъч, сякаш знаеше, че тя се мъчи да бъде мила. — Имаш си достатъчно проблеми.
Тя кимна и погледна през прозореца. Не усещаше иглата на системата в ръката си, изобщо не я болеше. Но пък беше толкова изтръпнала, че сигурно нямаше да почувства нищо, даже ако бяха забили гвоздеи във вените й.
По дяволите. Най-сетне краят дойде. Неизбежната истина за смъртта най-после я застигна. Този път нямаше изход. Нищо не можеше да се направи, нямаше битка, която да води. Смъртта вече не беше абстрактна представа, а съвсем истинско, предстоящо събитие.
Не изпитваше смирение. Нито приемане. У нея имаше единствено ярост.
Не искаше да си отиде. Да остави мъжа, когото обича. Да се откаже от объркания хаос на живота.
Искам това да спре, помисли си тя. Някой… просто да го спре.
Затвори очи.
Докато всичко потъваше в мрак, видя лицето на Рейдж. В мислите си докосна бузата му с ръка и усети топлината на кожата и силните кости под нея. През ума й запрепускаха думи, идваха от място, което не разпознаваше, отиваха… Никъде, предположи тя.
Не позволявай да си отида. Не ме карай да го оставям. Моля те.
Господи, просто ми позволи да остана тук при него и да го обичам още малко. Обещавам, че няма да пропилея нито миг, ще го прегърна и няма да го пусна никога… Господи, моля те. Само спри това…
Мери започна да плаче, когато разбра, че се моли, моли се с цялата си душа, отворила сърцето си. Докато призоваваше нещо, в което дори не вярваше, насред отчаянието внезапно я озари странно откровение.
Значи затова майка й бе вярвала. Сиси не искаше да се откаже от карнавала, не искаше въртележката да спре, не искаше да остави… Мери. По-скоро предстоящата раздяла с любовта, а не краят на живота, беше запазила вярата й жива. Надеждата да получи още малко време да обича беше накарала майка й да държи кръста над главата си, да гледа лицето на статуята, да произнася напразни молитви.
И защо нейният зов беше отправен към небето? Е, явно имаше някакъв смисъл. Дори когато вече няма надежда за тялото, сърцето иска да намери път и както става с всяка топлина, любовта се издига нагоре. Освен това стремежът да полети беше в природата на душата, защото домът й вероятно беше на небето. Именно оттам идваха всички дарове като пролетни дъждове, летен бриз, есенно слънце и зимен сняг.
Мери отвори очи. Премигна, за да проясни погледа си и се загледа в светлината на раждащото се утро над града, това гнездо от сгради.
Моля те… Господи.
Нека да остана тук с него.
Не позволявай да си отида.
49.
Рейдж се втурна в къщата, събличайки дългото си кожено палто, докато тичаше с тежки стъпки през фоайето и нагоре по стълбите. Вече в стаята, махна часовника си и се преоблече в бяла копринена риза и панталони. Взе лакирана кутия от горния рафт на гардероба, отиде в центъра на спалнята и коленичи. Отвори кутията, извади наниз от черни перли, големи колкото стъклени топчета за игра, и закопча огърлицата около врата си.