Само че някой през цялото време знае къде сме, помисли си Мери. На всеки десет метра от тавана висеше нещо подобно на кутия. Беше виждала такива апарати в големите търговски центрове, а също и в болницата. Камери за наблюдение.
Въведоха ги в неголяма стая с двустранно огледало, метална маса и пет стола от същия материал. В далечния ъгъл, срещу вратата, беше монтирана малка камера. Помещението беше досущ като полицейска стая за разпити — поне доколкото можеше да се съди от телевизионния сериал „Полицейско управление Ню Йорк“.
— Няма да се наложи да чакате дълго — каза Фриц с лек поклон. Излезе, все така приведен, а вратата се затвори сама след него.
Мери се приближи до нея, натисна бравата и се изненада колко лесно се отвори. Но после се сети, че домакините й едва ли се боят, че ще изгубят дирите на посетителите си.
Погледна Бела.
— Ще ми кажеш ли какво е това място?
— Център.
— Център?
— За обучение и тренировки.
Да, но за какъв вид обучение?
— Тези твои хора за правителството ли работят? Или нещо подобно?
— О, не. Не.
Джон заговори чрез ръцете си: Не ми прилича на академия по бойни изкуства.
Да, така беше.
— Какво каза той? — запита Бела.
— Любопитен е — също като мен.
Мери се обърна към вратата, отвори я и подаде глава навън. Чу ритмичен шум и излезе в коридора, но не се отдалечи.
Стъпки. Не, тежко влачене на крака. Какво, по дяволите…
Иззад ъгъла се появи висок русокос мъж, облечен в черна риза, подчертаваща мускулите му, и кожени панталони. Беше бос и очевидно не особено стабилен, защото се държеше с една ръка за стената, а погледът му беше прикован в пода. Следеше внимателно всяка своя стъпка, очевидно това му помагаше да запази равновесие.
Беше пиян или може би болен, но… Господи, беше красив! Всъщност, лицето му бе така зашеметяващо, че тя трябваше да премигне два пъти. Съвършено оформена челюст. Пълни устни. Високи скули. Широко чело. Косата му беше гъста и чуплива, по-светла отпред и по-тъмна на тила, където беше късо подстригана.
Тялото му беше също толкова съвършено и зашеметяващо, колкото и лицето му. С едри кости. Силни, развити мускули. Никакви тлъстини. Кожата му беше златиста дори на ярката флуоресцентна светлина.
Неочаквано той я погледна. Очите му — електриковосини, ярки и блестящи като неон — сякаш преминаваха през нея. Мери потъна в тях с мисълта, че липсата на контакт не е изненадваща. Мъжете като него не забелязваха жените като нея. Това беше природен закон.
Би трябвало просто да влезе обратно в стаята. Нямаше смисъл да види как минава покрай нея, без дори да я забележи. Проблемът беше в това, че колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-силно я хипнотизираше.
Господи, беше наистина… красив.
Рейдж се чувстваше отвратително, докато напредваше несигурно по коридора. Всеки път, когато се превръщаше в звяр, изгубваше зрението си, което после бавно си възвръщаше. Тялото му също не го слушаше. Ръцете и краката му висяха като оловни тежести и бяха почти напълно безполезни.
Стомахът му също не беше в добро състояние. Повдигаше му се дори само от мисълта за храна.
Обаче му беше омръзнало да лежи в стаята си. Дванадесет часа по гръб бе повече от достатъчно изгубено време. Беше твърдо решен да стигне до фитнес салона, да се качи на някой велоергометър и да се пораздвижи малко…
Спря и напрегна зрението си. Не виждаше кой знае колко добре, но беше повече от сигурен, че не е сам в коридора. Някой стоеше съвсем близо до него, от лявата му страна. Непознат.
Обърна се рязко и стисна за гърлото фигурата, застанала на прага, притискайки тялото й в стената. Прекалено късно осъзна, че е жена. Тя извика високо от изненада, а той изпита срам. Отслаби хватката си, но не я пусна.
Тънкото вратле под дланта му беше топло и меко. Пулсът й беше ускорен, кръвта препускаше във вените й. Той се наведе и пое дълбоко въздух през носа си. И се отдръпна рязко назад.
Господи, тя беше човек. И беше болна, може би умираше.