Рязко и неочаквано, русокосият я пусна и отстъпи назад. Интересно, тя усети отсъствието на топлото му и тежко тяло като шок.
— Ще се видим по-късно, Мери. — Погали я по бузата с показалец, след което й обърна гръб.
Коленете й се огъваха от слабост, затова се подпря на стената. А той се отдалечи със залитане, разперил ръце встрани, за да запази равновесие.
Господи, докато беше оставена на милостта му, бе забравила, че е болен.
— Къде е момчето? — запита другият.
Мери хвърли поглед вляво от себе си. Мъжът беше едър и облечен в черни кожени дрехи, подстриган по военному, с проницателни сини очи.
Войник, помисли си тя, странно успокоена от присъствието му.
— Момчето? — запита той отново.
— Джон е тук, вътре — отговори Бела.
— Да се захващаме за работа тогава.
Мъжът отвори вратата и се облегна на нея така, че двете с Бела трябваше да минат покрай него. Той не им обърна никакво внимание, погледът му не се отделяше от Джон, който също го гледаше втренчено с присвити очи, като че ли се опитваше да си състави правилно мнение за него.
Когато всички се настаниха около масата, мъжът кимна на Бела.
— Ти ли ни се обади?
— Да. А това е Мери Лус. И Джон. Джон Матю.
— Аз съм Тормент. — Погледът му отново се спря на Джон. — Как си, синко?
Джон размаха ръце, а на Мери се наложи да прочисти гърлото си, преди да започне да превежда.
— Той казва: Прекрасно, сър. А вие?
— И аз съм добре. — Мъжът се усмихна леко, после погледна Бела. — Искам да изчакаш в коридора. Ще говоря с теб после.
Бела се поколеба.
— Това не е молба — каза „войникът“ спокойно, с равен тон. След като Бела излезе, той обърна стола си към Джон, облегна се назад и протегна дългите си крака пред себе си. — И така, кажи ми, синко, къде си израснал?
Джон отново описа думите с ръце, а Мери каза:
— Тук, в града. Първо в сиропиталище, а после в домовете на две приемни семейства.
— Знаеш ли нещо за родителите си?
Джон поклати глава.
— Бела ми каза за гривната ти, върху която има някакви символи. Би ли ми я показал?
Джон вдигна ръкава си и протегна ръка напред. Дланта на мъжа се сключи около китката на момчето.
— Наистина е хубава, синко. Ти ли я изработи?
Джон кимна.
— И откъде взе идеята за дизайна?
Джон издърпа ръката си от неговата и започва да описва знаци. Когато ръкомахането спря, Мери каза:
— Сънувам модела.
— Така ли? Мога ли да запитам какви са сънищата ти? — Позата на мъжа беше нехайна, не издаваше интерес, но очите му бяха присвити.
Толкова по въпроса за обучението по бойни изкуства, помисли си Мери. Не ставаше дума за уроци по карате. Това си беше чисто и просто разпит.
Джон се поколеба, а на нея й се прииска да го хване за ръката и да го изведе навън. Обаче имаше чувството, че той ще се съпротивлява. Беше напълно погълнат от мъжа, напрегнат и съсредоточен.
— Всичко е наред, синко. Не се притеснявай от нищо.
Джон вдигна ръце, а Мери заговори още докато той правеше знаците.
— Ъъъ… той се намира на тъмно място. Коленичил е пред някакъв олтар. Стената зад него е изградена от черен камък, а по нея са изписани знаци, стотици редове… Джон, чакай, малко по-бавно. Не мога да превеждам, когато ръкомахаш толкова бързо. — Мери се концентрира върху движенията на ръцете му. — Казва, че в съня си се приближава до стената и докосва точно тази част от надписа.
Мъжът смръщи вежди.
Джон сведе поглед. Имаше смутен вид. „Войникът“ каза:
— Не се тревожи, синко. Има ли нещо друго, което ти се струва странно и искаш да го споделиш с нас? Неща, които може би те различават от другите хора?
Мери се размърда неспокойно на стола си. Наистина се чувстваше неудобно от посоката, в която беше поел разговорът. Джон очевидно щеше да отговори на всеки зададен му въпрос, но те, за бога, не знаеха кой е този мъж. Дори Бела, по чието настояване бяха дошли, очевидно се чувстваше неловко.
Мери вдигна ръце, за да изпише предупреждение за Джон, но в този момент момчето разкопча ризата си. Разтвори я и показа кръглия белег над лявата си гръд.
Мъжът се наведе напред, разгледа го внимателно, после се отдръпна.
— Как си го получил?
Ръцете на момчето започнаха бързо да се движат.