Влезе в ресторанта и хостесата я отведе до едно сепаре в задната част. Остави дамската си чанта, в ноздрите й нахлу мириса на зелени чушки и лук и тя се огледа. Покрай нея мина сервитьорка, понесла метална плоча, върху която храната все още цвъртеше.
Ресторантът беше оживен, шумовете образуваха истинска какофония. Сервитьорите вървяха чевръсто между масите с табли димяща храна или куп мръсни чинии, а семействата, влюбените двойки и групите приятели се смееха, разговаряха и спореха. Хаосът й се стори доста по-голям от обикновено и седнала сама на масата, тя се почувства не на място сред всички тези естествени хора.
Тях ги чакаше щастливо бъдеще. А тя… имаше уговорена среща с лекаря си и й предстояха процедури.
Изруга, овладя емоциите си и потисна паниката и страховете си, твърдо решена тази вечер да прогони от съзнанието си доктор Делакроче. За да се разсее, насочи мислите си към онова причудливо изкуство да се подрязват дървета и храсти в различни форми и се усмихна леко точно в мига, когато уморената сервитьорка спря до масата й. Тя така рязко постави пред нея една пластмасова чаша с вода, че чак я разля малко.
— Чакате ли някого?
— Да.
— Искате ли питие?
— Не, благодаря.
Сервитьорката се отдалечи, а Мери отпи от водата, която имаше метален вкус, и остави чашата встрани. С крайчеца на окото си долови раздвижване до входа.
Господи… О!
В ресторанта беше влязъл мъж. Един наистина, наистина… много представителен мъж.
Русокос. Красив като филмова звезда. Величествен в дългото си черно кожено палто. Раменете му бяха широки колкото вратата, през която току-що беше влязъл, а краката му — изключително дълги. Нямаше по-висок от него в заведението. Докато преминаваше през тълпата, събрала се при входа, другите мъже се извръщаха настрани или поглеждаха часовниците си, сякаш съзнавайки, че не могат да се мерят с него.
Мери смръщи вежди. Струваше й се, че го е виждала някъде и преди.
Да, този е като излязъл от света на киното, каза си. А може би снимаха филм тук, в града.
Мъжът се приближи до хостесата и я измери с поглед от главата до петите. Червенокосата служителка премигна, вдигнала глава към него, като че ли невярваща на очите си. Но после естрогенът й очевидно й се притече на помощ. Тя подръпна косата си напред, сякаш за да се увери, че той ще я забележи и издаде хълбок толкова силно встрани, като че ли костта й беше излязла от ставата.
Не се тревожи, помисли си Мери. Той те вижда, скъпа.
Двамата тръгнаха към нея. Мъжът оглеждаше седналите около всяка маса, а Мери се питаше в чия ли компания ще вечеря.
Аха. Две сепарета по-нататък седеше русокоса красавица. Сама. Синият й пуловер беше плътно прилепнал към тялото, а мъхестата ангорска вълна подчертаваше смайващите й прелести. От нея се излъчваше очакване, погледът й не се откъсваше от него.
Бинго. Барби и Кен.
Е, той всъщност не беше типичният Кен. У него имаше нещо… животинско. Просто не приличаше на другите хора.
Движеше се като хищник. Раменете му се издаваха напред при всяка крачка, въртеше глава наляво-надясно с изучаващ поглед. Тя имаше недотам приятното чувство, че ако той поиска, може да очисти всички в ресторанта с голи ръце.
С усилие на волята Мери се застави да сведе поглед към чашата си с вода. Не искаше да бъде като всички други глупачки, запленени от него.
О, по дяволите, просто трябваше отново да вдигне поглед.
Той беше минал покрай русокосата и сега стоеше пред една брюнетка, заела масата от другата страна на пътеката. Тя се усмихваше широко. Което можеше да се очаква.
— Здравей — каза той.
О, я гледай! Гласът му беше поразителен като външността му. Дълбок, плътен. Говореше провлечено.
— Здравей и ти.
Тонът му стана по-остър.
— Ти не си Мери.
Мери се напрегна. О, не.
— Ще бъда всяка, която пожелаеш.
— Търся Мери Лус.
О… по дяволите.
Мери прочисти гърлото си. Искаше й се да е някъде другаде, да е някоя друга.
— Аз съм… хм, аз съм Мери.