— Мери?
— Работех с деца.
— Учителка?
— Терапевт.
— Какво лекуваше — психиката или тялото?
— И двете.
— Какво те накара да се заемеш с това?
— Трябва ли да го правим?
— Кое?
— Да се преструваме, че искаме да се опознаем.
Той смръщи вежди и се облегна назад, за да позволи на сервитьорката да постави пред него огромна чиния начос. Тя долепи устни до ухото му.
— Шшш, не казвай на никого. Откраднах ги от друга поръчка. Онези могат да почакат, а ти ми се струваш много гладен.
Хал кимна и се усмихна, обаче не изглеждаше заинтригуван.
Трябва да му се признае, че е любезен, помисли си Мери. Сега, седнал срещу нея, той не забелязваше никоя друга жена.
Предложи й да си вземе от чинията му. Тя поклати глава, а той постави едно парченце в устата си.
— Не съм изненадан, че безсмислените разговори извикват раздразнение у теб — каза той.
— Защо?
— Преживяла си доста.
Мери смръщи вежди.
— Какво точно ти е казала Бела за мен?
— Не много.
— Откъде тогава знаеш какво съм преживяла?
— Виждам го в очите ти.
О, по дяволите. Той беше и умен. Притежаваше всички необходими качества.
— Не ми се иска да ти го казвам — Рейдж се хранеше бързо, но изискано, — обаче не ме е грижа дали ти лазя по нервите или не. Искам да знам с какво те е привлякла работата с деца. И ще ми кажеш.
— Арогантен си.
— Изненадана ли си? — Той се усмихна сковано. — Избягваш темата. Какво те накара да започнеш тази работа?
Отговорът се криеше в борбата на майка й с мускулната дистрофия. След като видя през какви мъки бе преминала тя, желанието й да помогне на хората да победят ограниченията беше непреодолимо. И може би бе начин да преодолее чувството за вина, че беше здрава, докато майка й бе на легло.
А после самата Мери се сблъска със сериозно заболяване.
Странно, първото, което си помисли, когато научи диагнозата, беше, че не е справедливо. Беше страдала заедно с майка си, споделяла бе мъките й. Тогава защо Вселената искаше тя да познае болката, на която бе свидетел? В онзи момент разбра, че няма определена доза нещастие за хората и че няма измерим праг, който веднъж прекрачен, може да те избави от страданието.
— Никога не съм искала да се занимавам с нещо друго. — Отново избегна директния отговор.
— Защо тогава си се отказала?
— Животът ми се промени.
Слава богу, не започна да я разпитва за това.
— Харесваше ли ти да работиш с деца в затруднено положение?
— Те не са… Не можеш да говориш така за тях.
— Съжалявам — каза той и разкаянието му беше очевидно.
Искреността, която се долавяше в гласа му, стопи резервираността й — нещо, което комплиментите и усмивките не биха могли да сторят.
— Тези деца са просто различни. Възприемат света по друг начин. „Нормален“ е синоним на „обикновен“ и „често срещан“, но нормата не е непременно единственият начин да се живее… — Тя млъкна, защото забеляза, че е затворил очи. — Отегчавам ли те?
Той повдигна леко клепачи.
— Обожавам да те слушам как говориш.
Мери потисна възклицанието, което напираше в гърлото й. Очите му бяха ярки като неонова реклама, блестяха.
Вероятно носи контактни лещи, помисли си тя. Очите на хората просто нямаха такъв цвят.
— Различието не те тревожи, нали? — попита той тихо.
— Не.
— Това е добре.
Не знаеше точно защо, но му се усмихна.
— Прав бях — прошепна той.
— За какво?
— Прекрасна си, когато се усмихваш.
Мери извърна очи.
— Какво има?
— Моля те, не ми демонстрирай чара си. Предпочитам разговорите за незначителни неща.
— Искрен съм, не те лаская. Питай братята ми. Каквото мисля, това и казвам.
Имало и други като него? Господи, семейството им вероятно беше като онези, които изобразяват по коледните картички.
— Колко братя имаш?
— Петима. Сега. Изгубихме един. — Отпи дълга глътка от водата — като че ли не искаше тя да види очите му в този момент.
— Моите съболезнования — каза Мери тихо.