— Трябва да се храниш по-добре.
— Обядът ми беше обилен.
— Не е вярно.
Мери кръстоса ръце пред гърдите си.
— Откъде знаеш?
— Усещам глада ти.
Тя спря да диша. Господи, очите му отново блестяха. Бяха толкова сини, толкова ярки и безкрайни — като морето. Като океан, в който да се потопи. Да се удави. Да умре.
— Как можеш да знаеш, че… съм гладна? — попита тя. Думите като че ли излязоха от устата й, без да иска.
Гласът му се сниши, заприлича на мъркане.
— Прав съм, нали? Има ли значение как съм го узнал?
За щастие сервитьорката дойде да вземе чиниите и моментът отмина. Докато Хал поръчваше ябълков пай, някакъв сладкиш, залят с шоколад, и кафе, Мери вече се беше посъвзела.
— А ти с какво си изкарваш прехраната? — запита тя.
— Това-онова.
— Актьор ли си? Или модел?
Рейдж се засмя.
— Не. Мога да бъда и украшение, но предпочитам да съм полезен.
— И по какъв начин допринасяш полза?
— Предполагам, може да се каже, че съм войник.
— Служиш в армията?
— Нещо такова.
Е, това обясняваше усещането, че той може да бъде опасен, смъртоносен дори. Увереността, която се излъчваше от него. Остротата в погледа му, сякаш беше винаги нащрек.
— В кое подразделение?
Морската пехота, помисли си Мери. Или може би специалните части. Наистина приличаше на тюлен.
Лицето на Хал се стегна.
— Аз съм просто един войник.
Долетял сякаш от нищото, облак парфюм изпълни ноздрите на Мери. Червенокосата сервитьорка отново беше до масата им.
— Хареса ли ти храната? — Хал вдигна поглед към нея. Горещото й сексуално желание бе ясно доловимо.
— Да, благодаря — отговори той.
— Добре. — Тя остави нещо на масата. Салфетка. На нея бяха написани име и адрес.
Очите на жената блеснаха за секунда, после тя се отдалечи. Мери сведе поглед към ръцете си. И с крайчеца на окото хвърли поглед на дамската си чанта.
Време е да си вървя, помисли си тя. Незнайно защо, не искаше да види как Хал прибира салфетката в джоба. Въпреки че той имаше право да го направи.
— Е, срещата ни беше… интересна — каза тя, взе чантата си и се изправи.
— Защо си тръгваш? — Смръщил вежди, приличаше точно на войник, а не на мъж, който умее единствено да бъде привлекателен.
Мери се почувства малко неудобно.
— Уморена съм. Но ти благодаря, Хал. Беше… Е, благодаря.
Опита се да мине покрай него, но той я хвана за ръката и погали вътрешната страна на дланта й с палец.
— Остани поне докато изям десерта си.
Тя извърна поглед от съвършеното му лице и широките му рамене. Брюнетката от съседната маса, с визитна картичка в ръка, също беше станала и го гледаше.
Мери се наведе към него.
— Сигурна съм, че ще намериш много други жени, които да ти правят компания. Всъщност в момента една се е запътила към теб. Желая ти късмет с нея, тя несъмнено е страхотна.
Мери тръгна бързо към изхода. Студеният въздух и тишината й донесоха облекчение след шума вътре. Като стигна до колата си обаче, изпита странното чувство, че не е сама. Хвърли поглед през рамо.
Хал беше плътно зад нея, макар че го беше оставила в ресторанта. Обърна се рязко към него. Сърцето й блъскаше в гърдите толкова силно, сякаш искаше да изхвръкне навън.
— Господи! Какво правиш?
— Изпращам те до колата ти.
— Аз… Не си прави труда.
— Прекалено е късно вече. Тази хонда е твоя, нали?
— Откъде з…
— Светлините се включиха, когато я отключи.
Тя направи крачка назад, но Хал пристъпи към нея. Тялото й се удари в колата, тя протегна ръце.
— Спри.
— Не се страхувай от мен.
— Остави ми малко лично пространство тогава.
Извърна се и протегна ръка към дръжката на вратата. Той бързо постави ръка на стъклото.
Да, щеше да седне в колата си, когато той й позволеше.
— Мери? — Дълбокият му глас прозвуча в ухото й и тя подскочи.
Усети първичното сексуално желание, което се излъчваше от него, и си представи тялото му като клетка, която я обгръща. Страхът й се превърна в желание. Почувства се предадена, измамена от собственото си тяло.
— Пусни ме — прошепна.
— Още не.