В главата й се породи ужасно подозрение. Съзнанието й започна да се избистря, а страхът й да нараства. Имаше треска — нещо характерно за болните от левкемия. Придружена с нощно изпотяване.
О, по дяволите… Познаваше това чувство прекалено добре — зачервяването на кожата, сухата горещина, болките в ставите. Часовникът показваше 4:18 след полунощ. Точно по това време, когато беше болна, се повишаваше температурата й.
Протегна ръка нагоре и отвори прозореца над леглото. Студеният въздух прие поканата й и се втурна вътре — охлади я, успокои я. Треската си отиде скоро след това, отзвучаването й беше придружено с обилно изпотяване.
Може би просто беше настинала. Хората с нейната диагноза страдаха и от обикновени заболявания като всички други. Наистина.
Нямаше значение дали това е някакъв вид вирус, или повторна атака на левкемията — и в двата случая нямаше да може отново да заспи. Тъй като беше по тениска и боксерки, се наметна с халат и слезе на долния етаж. Докато вървеше към кухнята, запали осветлението навсякъде — така че и най-тъмните ъгълчета на къщата да бъдат осветени.
Отиде направо при кафе-машината. Щеше да бъде по-добре да отговори на няколко служебни имейла и да се приготви за дългия уикенд за Деня на Колумб, отколкото да лежи в леглото и да брои часовете до срещата й с доктор Делакроче. Оставаха пет часа и половина, между другото.
Господи, не обичаше да чака.
Наля вода в кафе-машината „Крупс“ и затърси в шкафа бурканчето с кафе. То беше почти празно, затова извади скритите си запаси и…
Не беше сама.
Наведе се напред и надникна през прозореца над мивката. Навън беше още тъмно и тя не видя нищо, затова отиде до кухненската врата и натисна ключа за външното осветление.
— Мили боже!
Видя огромна черна сянка от другата страна на стъклото. Понечи да се втурне за телефона си, но се спря, като видя руса коса.
Хал вдигна ръка за поздрав.
— Здравей. — Гласът му долиташе приглушен от стъклената преграда.
Мери обгърна с ръце тялото си.
— Какво правиш тук?
Той сви широките си рамене.
— Исках да те видя.
— Защо? И защо сега?
Повторно свиване на раменете.
— Идеята ми се стори добра.
— Да не си луд?
— Да.
Тя едва сдържа усмивката си. Но после се сети, че няма съседи наблизо, а той бе едва ли не с размерите на къщата й.
— Как ме откри? — Може би Бела му беше казала къде живее.
— Може ли да вляза? Или може би ти ще излезеш навън, ако така ще се чувстваш по-спокойна?
— Хал, четири и половина сутринта е.
— Знам. Но ти не спиш, аз също.
Господи, беше толкова огромен в черните кожени дрехи! И тъй като лицето му оставаше в сянка, бе по-скоро застрашителен, отколкото красив.
А тя обмисляше дали да отвори вратата? Очевидно също беше луда.
— Виж, Хал, не мисля, че идеята е добра.
Той я гледаше втренчено през стъклото.
— Може би просто ще си поговорим тогава?
Мери го гледаше втренчено, онемяла от изненада. Беше склонен да остане отвън, като престъпник, само за да могат да си побъбрят?
— Хал, не се обиждай, но има поне стотина жени в тази част на града, които биха те пуснали не само в дома си, но и в леглото си. Защо не отидеш да намериш някоя от тях и не ме оставиш на мира?
— Искам теб.
Не можеше да разгадае изражението на очите му заради мрака. Но в гласа му звучаха искрени нотки.
В последвалата дълга пауза тя се опита да убеди сама себе си, че той трябва да остане отвън.
— Мери, ако исках да те нараня, бих могъл да го направя само за секунда. Можеш да заключиш всички врати и прозорци и аз пак ще успея да се промъкна вътре. Искам само… да си поговорим още малко.
Тя прецени с поглед ширината на раменете му. Да, беше прав — можеше всеки момент да влезе с взлом. Освен това имаше чувството, че ако вратата между тях остане затворена, той просто ще издърпа един от градинските й столове и ще се настани на терасата.
Отключи вратата, отвори я и отстъпи назад.
— Искам само да ми обясниш нещо.
Той се усмихна леко и влезе.
— Кажи.
— Защо не си с жена, която те желае? — Хал трепна. — Имам предвид онези, които срещнахме тази вечер в ресторанта. Те бяха готови да легнат с теб на минутата. Защо да не… — Правиш луд секс. — … се позабавляваш с някоя от тях?