Или може би просто беше в шок и се чувстваше добре с болестта.
Замисли се за всичко, което й предстоеше. Не се страхуваше от болката, а от загубата на време. Колко ли щеше да мине, докато отново овладеят положението? И колко щеше да продължи следващият период на подобрение? Кога щеше да може отново да се върне към нормалния си живот?
Отказваше да признае, че ремисията можеше изобщо да не настъпи. Не, нямаше да позволи на мислите си да поемат в тази посока.
Легна на една страна и втренчи поглед в отсрещната стена. И видя отново майка си — как върти броеницата в ръце, как шепне молитви, докато лежи, сломена от болестта. Тихите думи и преминаването на мънистата през пръстите й бяха помогнали да намери покой — различен от онзи, който можеше да й даде морфинът. Защото, въпреки проклятието на болестта, непосилните страдания и страха, майка й очакваше чудо.
На Мери много й се искаше да я попита дали наистина вярва, че може да бъде спасена. И то не в метафоричния, а в буквалния смисъл. Дали Сиси наистина беше убедена, че ако каже точните думи и е заобиколена от подходящите предмети, ще бъде излекувана и отново ще се движи, ще живее?
Така и не й зададе този въпрос. Щеше да бъде проява на жестокост, а Мери и бездруго знаеше отговора. Имаше чувството, че майка й очакваше поне временно изцеление до самия си край.
Но, от друга страна, може би Мери пренасяше върху нея своите собствени желания. За нея Божията милост означаваше да живееш като нормален човек — да бъдеш здрав и силен, а смъртта да е само далечна заплаха. Нещо хипотетично, което не можеш дори да си представиш. Дълг, който ще трябва да изплатиш някога в бъдещето.
Може би майка й гледаше на нещата по друг начин, но едно бе сигурно — изходът от болестта не се беше променил за нея. Молитвите не я бяха спасили.
Мери затвори очи, победена от изтощението. Потъна в бездната на съня, благодарна за празнотата. Спа часове наред, като се събуждаше и пак заспиваше и се въртеше неспокойно в леглото.
В седем часа се събуди напълно и протегна ръка към телефона, за да набере номера, който й бе дала Бела. Затвори, без да остави съобщение. Вероятно бе по-правилно да отложи срещата си с Хал, защото нямаше да бъде приятна компания, но, по дяволите, колкото и да беше егоистично, тя искаше да го види. Той я караше да се чувства жива, а тя имаше нужда точно от това.
Взе набързо душ и облече пола и поло. В голямото огледало на вратата на банята видя, че и двете й стоят по-свободно от преди и се сети за думите на сестрата. Беше изгубила тегло. Вероятно тази вечер трябваше да изяде толкова, колкото и Хал. В момента нямаше смисъл да пази диета. Ако й предстоеше нов курс химиотерапия, трябваше предварително да натрупа килограми.
Мисълта я накара да замръзне на мястото си.
Прокара ръце през косата, остави я да се плъзне между пръстите й и да падне върху раменете й. Помисли си, че е толкова обикновена и скучно кафява. Нямаща никакво значение в глобалната схема на нещата.
Сети се, че е възможно да я изгуби, и й се доплака.
С мрачно изражение на лицето хвана краищата й, усука ги и ги закрепи с шнола на тила си.
След няколко минути вече чакаше на алеята пред дома си. Студът й подейства като шок и тя осъзна, че е забравила да си облече връхна дреха. Влезе обратно вътре и грабна едно черно вълнено сако, но междувременно забрави къде е оставила ключовете си.
Къде ли бяха? Дали не ги беше оставила… Да, бяха в ключалката.
Излезе, заключи и пусна връзката в джоба на сакото си. Докато чакаше, си мислеше за Хал.
„Остави косата си спусната за мен.“
„Добре.“
Свали баретата от главата и разреса косата си с пръсти, доколкото можа. А после потъна в покой.
Нощта беше толкова тиха. Затова и обичаше живота в покрайнините — нямаше други съседи, освен Бела.
Което й напомни, че имаше намерение да й се обади, но после вече нямаше настроение за това. Щеше да поговори с нея утре и да й разкаже за двете срещи.
На около половин миля от нея, в началото на алеята, се появи седан и набра скорост с глухо ръмжене, което се чуваше съвсем ясно. Ако не бяха двата фара, би могла да си помисли, че се приближава „Харли“.
Тъмночервената мощна кола спря пред нея. Приличаше на понтиак. Лъскава, шумна, скъпа… И напълно подходяща за мъж, който обича да шофира бързо и да привлича вниманието.
Хал слезе и заобиколи автомобила. Беше облечен в костюм много елегантен, черен. Под него беше облякъл черна риза, чиято яка беше отворена. Косата му беше сресана назад, откриваше лицето му и падаше на гъсти златисти кичури до основата на врата му. Беше фантазията на всяка жена — сексапилен, силен и загадъчен. Но изражението на лицето му беше сурово. Очите му бяха присвити, а устните и челюстта — здраво стиснати. Въпреки това й се усмихна леко.