— Оставила си косата си спусната.
— Обещах ти.
Той вдигна ръка като да я погали, но се поколеба.
— Готова ли си?
— Къде ще отидем?
— Направих резервация в „Ексел“. — Остави ръката си да падне до тялото му и извърна поглед. И остана неподвижен, смълчан.
О… по дяволите.
— Хал, сигурен ли си, че искаш да излезем? Струваш ми се без настроение тази вечер. Честно, аз се чувствам по същия начин.
Той направи крачка встрани и втренчи поглед в земята, стиснал още по-здраво челюст.
— Можем да излезем и друга вечер — каза тя. Не мислеше, че заслужава да се разделят без обещание за нова среща.
Той се приближи толкова бързо, че тя не успя да проследи движенията му. Беше на два метра от нея, а изведнъж тялото му се озова плътно до нейното. Взе лицето й в ръцете си и покри устните й със своите. И докато я целуваше, я гледаше право в очите.
Тя не долавяше страст у него, а само твърда решителност, която превръщаше жеста му в нещо като клетва.
Когато я пусна, тя залитна назад. И падна. Приземи се по дупе.
— О, по дяволите, Мери, съжалявам. — Той коленичи до нея. — Добре ли си?
Тя кимна, макар да не беше. Чувстваше се смешна така, просната на тревата.
— Сигурна ли си, че ти няма нищо?
— Да. — Без да обърне внимание на протегнатата му ръка, тя се изправи и изтупа прахта от дрехите си. Слава богу, че полата й беше кафява, а земята — суха.
— Хайде, да отидем да вечеряме, Мери.
Той постави голямата си длан на тила й и я поведе към колата, без да й остави избор.
Но на нея и през ум не й минаваше да се съпротивлява. Беше завладяна от толкова много неща, най-вече от него, и прекалено уморена, та да му се противопостави. Освен това, нещо беше преминало между тях, докато устните им бяха съединени. Тя нямаше представа какво е то или какво означава, но връзката им бе вече факт.
Хал отвори вратата и й помогна да се качи в колата. Седна зад кормилото, а тя се огледа, за да не втренчи поглед в профила му.
Той включи на първа скорост, двигателят на понтиака изрева, автомобилът се стрелна по малката й алея и спря пред знака „Стоп“ при шосе 22. Хал огледа и двете платна, след което зави надясно. При смяната на скоростите шумът от работата на двигателя се усилваше и утихваше, подобно на дишане.
— Забележителна кола — отбеляза Мери.
— Благодаря. Моят брат я ремонтира за мен. Тор обожава автомобилите.
— На колко години е брат ти?
Хал се усмихна леко.
— На достатъчно.
— По-възрастен ли е от теб?
— Да.
— Ти ли си най-малкият?
— Не. Обаче не е каквото си мислиш. Ние не сме братя, родени от една и съща майка.
Господи, понякога се изразяваше толкова странно.
— Били сте осиновени от едно семейство?
Той поклати глава.
— Студено ли ти е?
— Не. — Сведе поглед към ръцете си. Лежаха толкова дълбоко в скута й, че раменете й бяха приведени напред. Което обясняваше тревогата му, че й е студено. Опита се да се отпусне. — Добре съм.
Погледна през предното стъкло. Двойната жълта линия в средата на уличното платно проблясваше на светлината на фаровете. От двете страни на шосето растяха гъсти дървета. Мракът създаваше почти хипнотизиращата илюзия за тунел, който няма край.
— Каква скорост може да достигне този автомобил? — запита Мери тихо.
— Много висока.
— Покажи ми.
Усети как той я стрелна с поглед. След това смени скоростите, натисна педала на газта и двамата се изстреляха в орбита.
Двигателят ревеше като живо същество, колата вибрираше, а дърветата се размиха и се превърнаха в черна стена. Скоростта се увеличаваше все повече и повече, но Хал не изгуби контрол и вземаше плавно завоите.
Опита да намали, но тя постави длан на мускулестото му бедро.
— Не спирай.
Колебанието му трая само миг. След това включи стереоуредбата. Колата се изпълни с оглушителните звуци на „Тъкачът на мечти“7, този химн на седемдесетте. Натисна отново педала на газта, колата сякаш експлодира и те се понесоха по безлюдния безкраен път с главоломна скорост.
7
„Тъкачът на мечти“ — популярна песен на Гари Райт от едноименния му албум, издаден през 1976 г. — Б.пр.