Мери свали прозореца и въздухът нахлу, оплете се в косите й, охлади бузите й и я изкара от вцепенението, обзело я след излизането от лекарския кабинет. Тя започна да се смее и макар да чуваше истеричната нотка в гласа си, пет пари не даваше. Подаде глава навън, на студа, и завика с вятъра.
Остави се мъжът и бързият автомобил да я отнесат.
Господин Х. огледа двата си нови елитни отряда, дошли в хижата за поредната среща. Те изпълниха пространството и стаята сякаш се смали, а той изпита задоволство, че разполага с достатъчно мускули, които да хвърли в борбата. Беше им наредил да се явят за обичайния брифинг, но освен това искаше лично да види каква ще е реакцията им, когато узнаят, че техен шеф е господин О.
Господин О. влезе последен, отиде директно до вратата на спалнята и се подпря нехайно на рамката, скръстил ръце на гърдите си. Погледът му беше остър, но сега у него се долавяше сдържаност, която беше много по-полезна от гнева му. Изглежда, че опасното куче най-после бе заставено да се подчини и ако нещата останеха така и в бъдеще, и двамата щяха да извадят късмет. Господин Х. имаше нужда от заместник.
Заради претърпените напоследък загуби той трябваше да се концентрира върху набирането на нови хора — нещо, което поглъщаше цялото му време. Да избере подходящите кандидати, да ги накара да прегърнат идеята и да станат част от обществото, да ги обучи. Всяка една стъпка от процеса изискваше концентрация и правилен подход. Но попълвайки редиците на лесърите, той не можеше да допусне да се провали стратегията за отвличане и обработване на вампири, разработена и наложена от него. В никакъв случай не би толерирал анархия сред убийците.
В много отношения О. имаше необходимите качества да бъде негова дясна ръка. Беше предан на делото, безмилостен, ефективен, съобразителен. Представител на властта, който мотивира подчинените си с помощта на страха. Ако Омега беше успял да го направи и по-покорен, той беше едва ли не съвършен.
Време беше да обяви началото на срещата.
— Господин О., информирайте останалите за възможностите.
Лесърът започна да докладва за двата парцела, които беше разгледал по-рано през деня. Господин Х. вече беше решил да купи и двата, като заплати в брой. А до приключването на двете сделки щеше да нареди на бойците си да изградят център за въздействие върху седемдесет и петте акра в покрайнините на града, които обществото вече притежаваше. След завършването на сградата отговорен за центъра щеше да бъде господин О., но строежа щеше да ръководи господин У., който вече беше осъществил успешно строителните проекти в Кънектикът.
Основните им цели щяха да бъдат бързина и функционалност. Обществото имаше нужда от още работни места — изолирани, добре охранявани и подходящо оборудвани. При това се нуждаеше от тях веднага.
След като господин О. завърши доклада си, господин Х. възложи създаването на новия център на него и на господин У. и нареди на хората си да излязат по улиците за нощната операция.
Господин О. остана последен.
— Има ли още нещо? — запита господин Х. — Някакъв друг проблем?
Кафявите очи на господин О. проблеснаха, но той отговори спокойно. Поредното доказателство за усъвършенстването му.
— Искам в новата сграда да има и складове.
— За какво? Нашата цел не е да държим вампирите като домашни любимци.
— Очаквам да има повече от един задържан, а искам да ги държим там колкото е възможно по-дълго. Но ще имам нужда от помещения, от които да не могат да се измъкнат чрез дематериализиране. И, естествено, в тях не трябва да прониква слънчева светлина.
— Какво си намислил?
Решението, предложено от господи О., беше не само осъществимо, но и нямаше да струва скъпо.
— Направи го — каза господин Х. с усмивка.
18.
Рейдж спря колата пред „Ексел“, като подмина служителите на паркинга. Дори понтиакът му да не беше толкова лъскав, пак не би дал ключовете на когото и да било. Не и с всичките тези оръжия и муниции в багажника.
Избра място в задната част на паркинга, в непосредствена близост до страничния изход. Изключи двигателя, понечи да разкопчее колана си и…