Прокара длан през косата си, сграбчи един кичур и му се прииска да го изтръгне из корен.
— Е, добре, щом предпочиташ да пропуснеш вечерята и да се прибереш у дома, няма проблеми. И аз имам нужда от време, за да поохладя страстите.
— Добре, но… имам чувството, че искахме да направим още нещо. — Сведе поглед към тялото си и започна да маха тревата от дрехите си. — Макар че, като се има предвид какво направих с полата си, преди да тръгнем от къщи, вероятно не трябва да се показвам на обществено място. Знаеш ли, мислех си, че съм махнала всичката трева от… Чакай малко, къде е чантата ми?
— Може би си я оставила в колата.
— Не. Аз… О, господи! — Тя затрепери неконтролируемо, дишането й стана бързо и плитко. Очите й горяха трескаво. — Хал, съжалявам, аз… имам нужда… О, по дяволите!
Ефектът се дължеше на адреналина, който изпълваше вените й. Умът й може и да беше спокоен, но тялото й все още бе заредено със страх.
— Ела — каза той и я притисна към тялото си. — Нека те поддържа в прегръдките си, докато премине.
Той шепнеше в ухото й, но внимаваше ръцете й да не намерят кинжала под мишницата му, нито деветмилиметровата „Берета“ на кръста му. Очите му се стрелкаха наоколо, погледът му обхождаше сенките на парка вдясно и вляво около ресторанта. Отчаяно искаше да я отведе в колата.
— Толкова съм объркана — каза Мери, притиснала лице в гърдите му. — Отдавна не съм изпитвала паника.
— Не се тревожи за това. — Тя спря да трепери и той се отдръпна. — Да вървим.
Седнаха в „Понтиак“-а и Рейдж се почувства много по-добре, когато включи на скорост и излезе от паркинга. Мери се огледа.
— Страхотно. И тук я няма чантата ми. Вероятно съм я оставила вкъщи. Днес все нещо забравям. — Облегна се назад и затърси из джобовете си. — Аха! Поне ключовете ми са у мен.
Излязоха от града бързо и безпрепятствено. „Понтиак“-ът спря пред къщата й, Мери прикри прозявката си и протегна ръка към вратата на колата. Той постави длан върху нейната.
— Позволи ми да бъда джентълмен и да ти отворя.
Тя се усмихна и сведе поглед към земята като човек, който не е свикнал да се суетят около него.
Рейдж слезе. Подуши въздуха и остави слуха и зрението му да проникнат в мрака. Нищо. Абсолютно нищо.
Отиде до задната част на колата, отвори багажника, извади огромен туристически сак и отново застина. Всичко беше спокойно.
Отвори й вратата, а Мери смръщи вежди, като видя чантата, преметната през рамото му. Той поклати глава.
— Не възнамерявам да прекарам нощта при теб. Просто току-що забелязах, че ключалката на багажника ми е повредена, а не искам да оставя това вътре. Нито да го изпускам от погледа си.
По дяволите, не обичаше да я лъже. Стомахът му буквално се преобръщаше.
Мери сви рамене и отиде до входната врата.
— Трябва да има нещо важно в сака ти.
Да, достатъчно оръжие да изравни със земята десететажна сграда. А пак не му се струваше достатъчно да я защити.
Тя, изглежда, се чувстваше неловко. Отключи и пристъпи в къщата. Той я остави да се разходи из стаите, да запали осветлението и да победи нервността си, но остана плътно до нея. Следваше я и оглеждаше вратите и прозорците. Всичките бяха заключени. Мястото беше добре подсигурено. Поне приземният етаж.
— Искаш ли нещо за хапване? — попита тя.
— Не.
— Аз също не съм гладна.
— Какво има на горния етаж?
— Спалнята ми.
— Ще ми я покажеш ли? — Трябваше да огледа и втория етаж.
— Може би по-късно. Искам да кажа, наистина ли трябва да я видиш? Ъъъ… о… по дяволите. — Тя спря и втренчи поглед в него с ръце на хълбоците. — Ще бъда откровена с теб. В тази къща никога не е стъпвал мъж. И съм забравила какво е да се държиш гостоприемно.
Той пусна чантата на пода. Беше готов за битка и напрегнат, но пак му беше останала достатъчно енергия да я желае. Фактът, че друг представител на силния пол не беше влизал тук, в нейното лично пространство, му доставяше огромно удоволствие. Сърцето му пееше.
— Справяш се добре — прошепна той. Погали я по бузата с палец, а в същото време мислеше какво му се иска да направи с нея в спалнята.
Тялото му незабавно реагира, странното жужене полази като горещи тръпки по гръбнака му.
— Трябва да се обадя набързо. Мога ли да се кача горе, за да остана сам?
— Разбира се. Аз ще те чакам тук.