— Няма да се бавя.
Изтича до спалнята й, като в същото време извади мобилния си телефон от джоба. Проклетото нещо имаше лека пукнатина, причинена вероятно от ритниците на някой от лесърите, но все още работеше. Свърза се с гласовата поща на Рот, остави кратко съобщение и започна горещо да се моли скоро да получи отговор.
Прецени набързо доколко е подсигурен вторият етаж и слезе долу. Мери седеше на дивана, подвила крака под себе си.
— Какво ще гледаме? — запита той и провери дали до вратите и прозорците не е долепено някое бледо лице.
— Защо непрекъснато се оглеждаш, като че ли се намираш в някоя задна уличка?
— Съжалявам. Стар навик.
— Вероятно си бил в някой специален отряд.
— Какво искаш да гледаме? — Отиде до рафтовете, върху които бяха подредени дисковете й.
— Ти избери. А аз ще облека нещо… — Изчерви се. — Е, ако бъда искрена, нещо по-удобно. И по което няма трева.
За да е сигурен, че е в безопасност, той я изчака в подножието на стълбите, откъдето я чуваше как се движи из спалнята. Когато тя тръгна отново да слиза по стълбите, той бързо се приближи отново до рафтовете.
Един поглед към колекцията й от филми беше достатъчен да разбере, че е в беда. Имаше множество чужди заглавия и само няколко американски, сред които две романтични класики — „Незабравима любов“ с Кари Грант и „Казабланка“.
Абсолютно нищо от Сам Рейми или Роджър Корман8. Нима не беше чувала за „Злите мъртви“? Чакай, имаше надежда. Извади обложката на един диск. „Носферату — симфония на ужаса“. Класическият немски филм за вампири от 1922-ра.
— Намери ли нещо, което да ти харесва? — попита тя.
— Да. — Той хвърли поглед през рамо.
О… господи! Беше облечена като за правене на любов или поне така реагираше той на фланеленото долнище на пижамата, обсипано със звезди и луни, на късата бяла тениска и велурените мокасини.
Тя подръпна тениската си в напразен опит да прикрие по-голяма част от тялото си.
— Обмислях дали да не облека дънки, но съм уморена, а обикновено си лягам така… Удобно ми е, почивам си. Нали разбираш, нищо луксозно.
— Харесваш ми — каза той с нисък и плътен глас. — Имаш наистина уютен домашен вид.
По дяволите. Видът й извикваше у него желание да я схруска.
След като пусна филма, той взе сака, занесе го до дивана и седна на другия му край. Изтегна се, преструвайки се, че се отпуска. Не искаше да я плаши. А истината беше, че бе изключително напрегнат. И нямаше как да е другояче, докато чакаше лесърите да нахлуят. Молеше се Рот да се обади всеки момент и копнееше да целуне вътрешната част на бедрата й.
— Можеш да вдигнеш краката си върху масичката, ако искаш — каза тя.
— И така ми е добре. — Изключи нощната лампа вляво от себе си с надеждата тя да заспи. Защото така щеше да може да обикаля къщата и да дебне, без да я тревожи.
Петнадесет минути след началото на филма тя каза:
— Съжалявам, но смисълът започва да ми се губи.
Погледна я. Беше се свила на кълбо, косата й се беше разпиляла по раменете. Кожата й блестеше леко на светлината на екрана, клепачите й бяха натежали.
Така ще изглежда и на сутринта, когато се събуди, помисли си той.
— Легни си, Мери. Аз ще остана още малко, окей?
Тя се зави с меко кремаво одеяло.
— Да, разбира се. Но, хм, Хал…
— Чакай. Може ли да ме наричаш с… другото ми име?
— Добре. Какво е то?
— Рейдж.
Тя смръщи вежди.
— Рейдж?
— Да.
— Разбира се. Това прякор ли е?
Той затвори очи.
— Да.
— Е, Рейдж… Благодаря ти за вечерта. За това, че се съобразяваш с мен.
Той изруга тихо с мисълта, че би трябвало да му зашлеви шамар, а не да му благодари. Той едва не беше станал причина за смъртта й. Сега тя беше мишена за лесърите. А ако знаеше дори само половината от нещата, които искаше да направи с тялото й, вероятно щеше да се заключи в банята.
— Няма проблеми, знаеш ли — измърмори сънено тя.
— За какво?
— Знам, че искаш да бъдем само приятели.
Приятели?
Тя се усмихна сковано.
— Не искам да мислиш, че съм разбрала погрешно онази целувка пред къщи. Знам, че не беше… е, нали разбираш. Както и да е, не трябва да се страхуваш, че ще си въобразя нещо.