Затвори вратата след себе си, без да я погледне.
Огледалото над мивката отрази белия блясък на зениците му.
О, господи, не можеше да позволи на промяната да настъпи сега. Ако звярът се освободеше…
Страхът за безопасността на Мери накара сърцето му да затупти бясно, а това с нищо не му помагаше.
По дяволите. Какво трябваше да направи? И защо се случваше това? Защо…
Престани. Просто спри да мислиш. Не позволявай на паниката да те обземе. Запази спокойствие. Остави вътрешният си двигател да работи на празни обороти. И тогава ще можеш да се тревожиш, колкото искаш.
Спусна капака на тоалетната и седна върху него, поставил длани на коленете си. Застави мускулите си да се отпуснат, после насочи усилията на волята си към белите дробове. Започна бавно да поема въздух през носа и да издиша през устата, концентрира се върху дишането си.
Вдишване, издишване. Вдишване, издишване.
Светът изчезна, а с него се стопиха и всички звуци, гледки и миризми. Остана само дишането му.
Само дишането му.
Само дишането му.
Само…
Когато се успокои, отвори очи и вдигна ръце. Бяха престанали да треперят. Бърз поглед в огледалото го увери, че зениците му отново са черни. Подпря ръце на мивката и отпусна тежестта на тялото си върху тях.
Откакто беше прокълнат, сексът му помагаше да се справи със звяра. Обладаването на някоя жена беше достатъчен стимул да стигне до оргазъм, но възбудата никога не нарастваше до такова ниво, че да освободи чудовището. То нямаше никакъв шанс.
С Мери обаче всичко беше различно. Не мислеше, че може да се контролира достатъчно, та да влезе в нея, а още по-малко — да стигне до оргазъм. Проклетото странно вибриране вътре в него, което тя извикваше, бързо докарваше сексуалната му възбуда до опасното ниво.
Пое си дълбоко дъх. Единственото хубаво нещо беше, че поне можеше да възвърне самоконтрола си също толкова бързо. Ако се отдалечеше от нея, ако успееше да овладее нервната си система, можеше да намали чувството до поносима степен. Слава богу.
Рейдж използва тоалетната, после изми лицето си и се подсуши с хавлията за ръце. Отвори вратата, напрегнат и призовал на помощ всичките си сили. Имаше чувството, че когато види Мери, усещането ще се върне, макар и не със същата сила.
Така и стана.
Тя седеше на дивана, облечена в дрехи от мек вълнен плат в цвят каки. Светлината на свещта подчертаваше тревогата, изострила чертите на лицето й.
— Здравей — каза той.
— Добре ли си?
— Да. — Потри брадичката си. — Съжалявам. Понякога имам нужда от минута усамотение.
Очите й се отвориха широко.
— Какво? — запита той.
— Вече е почти шест часът. Беше в банята почти осем часа.
Рейдж изруга. Толкова по въпроса за бързото възвръщане на самоконтрола.
— Не знаех, че е минало толкова много време.
— О, аз те нагледах един-два пъти. Тревожех се… Както и да е, някой ти се обади. Рот?
— Рот?
— Това беше името, да. Телефонът звънеше ли, звънеше… И накрая аз приех обаждането. — Сведе поглед към ръцете си. — Сигурен ли си, че си добре?
— Вече съм.
Тя си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Но раменете й останаха все така вдървени и напрегнати.
— Мери, аз… — По дяволите, какво би могъл да й каже, та да не направи нещата още по-трудни за нея?
— Няма нищо. Каквото и да се е случило, няма значение.
Той седна на дивана до нея.
— Чуй, Мери, искам довечера да дойдеш с мен. Ще те заведа на място, където ще си в безопасност. Вероятно вече си станала мишена на лесърите, онези бездушни убийци, които ни нападнаха в парка, защото те видяха с мен. А домът ти е първото място, където ще те потърсят.
— Къде ще отидем?
— Искам да останеш с мен. — Ако Рот ги пуснеше да влязат. — Тук е прекалено опасно за теб. Ако решат да дойдат, лесърите ще са на прага ти съвсем скоро. Ще разговаряме довечера. Ела с мен за няколко дни, докато решим какво да правим.
В момента не можеше да измисли нищо в по-дългосрочен план, но щеше да намери решение. След като я беше въвел в своя свят, тя беше станала негова отговорност и нямаше да я остави незащитена.
— Имай ми доверие. Само два дни.