Мери приготви една чанта с багаж, мислейки си, че е луда. Беше готова да тръгне Бог знае закъде. С вампир.
Обаче истината беше, че вярваше на Рейдж. Той беше прекалено честен, за да я лъже, и прекалено умен, за да подценява заплахата. Освен това прегледите й при специалистите нямаше да започнат преди сряда следобед. Беше си взела отпуск както от работата, така и от дежурствата в горещата линия.
Когато се върна в дневната, той се обърна към нея и сакът, преметнат през рамото му, се залюля. Мери огледа черното му сако и забеляза издутините, на които преди не бе обърнала внимание.
— Въоръжен ли си? — попита тя.
Рейдж кимна.
— С какво оръжие?
Той само я погледна и Мери поклати глава.
— Прав си. Вероятно е по-добре да не знам. Да вървим.
Пътуваха в мълчание по шосе 22 и навлязоха в мъртвата зона между покрайнините на Колдуел и предградията на следващия град. Местността беше хълмиста и покрита с горички. Нищо не разнообразяваше пейзажа, освен порутените огромни къщи, сгушени между дърветата. Нямаше светофари, колите бяха малко, а сърните — много.
Около двадесет минути след като излязоха от дома й, той зави и навлезе в тесен път само с едно платно. Започнаха постепенно да се изкачват. Тя се оглеждаше, поне доколкото можеше на светлината от фаровете, но не успя да добие представа къде се намират. Странно, пейзажът беше някак размит и неясен, притежаваше анонимност, която тя не можеше нито да обясни, нито да преодолее, независимо колко често премигваше.
Изникнала сякаш от нищото, пред погледа им се изпречи порта от черно желязо.
Мери подскочи, а Рейдж натисна бутона на дистанционното и тежката врата се раздели на две, като им осигури точно толкова пространство, колкото да преминат. Веднага се озоваха пред друга врата. Той свали прозореца си и набра код в интеркома. Поздрави го приятен глас, той погледна нагоре и наляво и кимна на охранителната камера.
И втората врата се отвори. Колата набра скорост по дългата и изкачваща се нагоре алея. Завиха зад ъгъла и пред тях изведнъж изникна висока шест метра каменна стена. Преминаха през арка и още няколко заграждения и влязоха във вътрешен двор с фонтан в средата.
Вдясно се издигаше голяма четириетажна готическа сграда от сив камък, сякаш излязла от постер на филм на ужасите. Беше мрачна и потискаща, с повече тъмни ъгълчета, отколкото човек би желал. Срещу нея имаше малка едноетажна къща, около която витаеше същата зловеща атмосфера.
Шест автомобила, повечето скъпи европейски марки, бяха паркирани в правилна редица. Рейдж спря „Понтиак“-а на свободното място между един „Кадилак“ и „Мерцедес“.
Мери слезе и вдигна глава да огледа къщата. Имаше чувството, че я наблюдават. Така и беше, на покрива имаше не само водоливници с фантастични фигури, но и охранителни камери.
Рейдж застана до нея. Държеше чантата с багажа й. Около очите и устата му се бяха образували бръчки на напрежение.
— Ще се погрижа за теб. Знаеш го, нали? — Тя кимна и на устните му заигра лека усмивка. — Всичко ще бъде наред, но искам да стоиш близо до мен. Не трябва да се разделяме нито за секунда. Ясно ли е? Ще стоиш плътно до мен, независимо от всичко.
Увереност, съчетана със склонност към господство, помисли си тя. Това нямаше да й хареса.
Изкачиха няколкото стъпала, които водеха до врата, чийто бронзов обков бе потъмнял от времето. Той отвори едното й крило. Влязоха във вестибюл без прозорци, а огромната врата се затвори тежко и ехото отекна от пода и стените. Право пред тях имаше втора масивна врата — дървена, с гравирани символи по нея. Рейдж набра кода на таблото и се чу звукът от освобождаването на ключалката. Хвана я здраво за ръката и двамата влязоха в огромно преддверие. Мери ахна. Какво… вълшебство!
Фоайето беше като цветна дъга. Интериорът му беше неочакван като разцъфнала градина в пещера. От разноцветната мозайка на пода се възправяха колони от зелен малахит и червен мрамор. Яркожълтите стени бяха украсени с огледала в позлатени рамки и кристални стенни свещници. Таванът, издигащ се цели три етажа по-нагоре, беше истинско произведение на изкуството. Той беше изрисуван със сцени, изобразяващи герои, коне и ангели, и украсен със златни орнаменти. Пред тях, в центъра на цялото това великолепие, се извисяваше широко стълбище, което водеше до опасания от балкони втори етаж.
Беше красиво като в замъка на руския цар… Обаче шумовете, които достигаха до ушите й, не бяха нито официални, нито изискани. От стаята вляво долитаха звуците на твърд рап и дълбоки мъжки гласове. Билярдни топки се удряха една в друга. Някой извика: