черно мазно петно на лунната светлина. Мери седна, събу обувките и
чорапите си и потопи крака в ледения басейн. Остана така дори след като
стъпалата й станаха безчувствени от студа. Искаше й се да има смелост да
скочи вътре и да се потопи до решетката на дъното. Ако се хванеше за нея
и останеше под водата достатъчно дълго, може би цялото й тяло щеше да
стане абсолютно безчувствено.
Замисли се за майка си. За Сиси Лус, умряла в собственото си легло в
къщата, която те двете винаги бяха смятали за свой дом.
Все още помнеше съвсем ясно всичко. Светлината, която се
процеждаше през дантелените завеси на спалнята и образуваше по
мебелите фигури, подобни на снежинки. Бледожълтите стени и
светлосивия килим. Любимата завивка на майка й, онази с малките
червени розички на кремав фон. Миризмата на индийско орехче и
джинджифил, разнасяща се от купичката със сушени листа и подправки.
Разпятието на стената над извитата табла на леглото и статуята на
Богородица на пода в ъгъла.
Спомените й причиняваха изгаряща болка, затова Мери се застави да
си представи стаята чиста и подредена. Такава, каквато беше малко преди
да се премести, когато вече всичко бе приключило — болестта, смъртта, почистването, продажбата на къщата. Разпятието и статуята, помагали на
майка й да запази вярата си, бяха прибрани, а светлото петно на стената
бе скрито зад пасторален пейзаж на Андрю Уайът.
Сълзите потекоха по страните й. Бликнаха бавно, безмилостно, закапаха във водата, смесиха се с нея. А тя ги гледаше как изчезват.
Вдигна поглед и откри, че не е сама.
Скочи на крака и тръгна, препъвайки се, обратно към къщата. Спря се
и изтри очи. Това беше просто момче. Тийнейджър. Тъмнокосо, с бледа
кожа. Мършаво и изпито, но неземно красиво.
— Какво правиш тук? — запита го тя, без да се страхува особено.
Трудно е да се страхуваш от същество с толкова ангелски вид. — Кой си
ти?
Момчето просто поклати глава.
— Да не би да си се изгубил? — имаше такъв вид. А и беше прекалено
студено за облекло като неговото — джинси и тениска. — Как се казваш?
То вдигна ръка към гърлото си и отново завъртя глава, както би
направил чужденец, затруднен от езиковата бариера.
— Говориш ли английски?
Момчето кимна, а после започна да размахва ръце. Използваше
жестомимичен език.
Мери изведнъж се пренесе във времето, когато учеше своите
пациенти, малките аутисти, да общуват чрез езика на тялото.
Чуваш ли, или четеш по устните?, запита го тя с езика на жестовете.
Момчето замръзна, цялото му тяло се скова. Като че ли не беше
очаквало да бъде разбрано.
Чувам прекрасно. Просто не мога да говоря.
Мери дълго време го гледа втренчено.
— Ти си този, който ми се обажда.
То се поколеба. После кимна с глава.
Не съм искал да те уплаша. Нито се обаждам, за да те ядосам. На
мен просто… ми харесва да знам, че си там. Няма нищо странно, наистина. Кълна се.
Погледът му срещна нейния. Беше прям и открит.
— Вярвам ти — но какво щеше да прави сега? Горещата линия
забраняваше контакт с онези, които се обаждаха. Добре, но тя нямаше да
изрита бедното дете от къщата си. — Искаш ли нещо за хапване?
Момчето поклати глава.
Мога ли да поседя малко с теб? Ще остана от другата страна на
басейна.
Като че ли беше свикнало да го отхвърлят.
— Не — каза тя. То веднага кимна с глава и се обърна. — Искам да
кажа, седни тук, до мен.
Момчето се приближи бавно, като че ли очакваше всеки момент да
промени решението си. Но когато тя седна и отново потопи краката си в
басейна, то събу износените си маратонки, нави крачолите на прекалено
широките за него панталони и си избра местенце на около метър от нея.
Господи, беше толкова дребно и крехко.
То също потопи крака в басейна и се усмихна.
Студено е, каза със знаци.
— Искаш ли пуловер?
Момчето поклати глава и започна да описва кръгове с ходилата си.
— Как се казваш?
Джон Матю.
Мери се усмихна при мисълта, че двамата имат нещо общо.
— Двама герои от Новия завет.
Монахините ми дадоха това име.
— Монахини?
Настъпи дълга пауза, то като че ли се питаше каква част от живота си
да й разкаже.
— Израснал си в сиропиталище? — тя тихо и нежно го подкани да
продължи. Спомни си, че има само едно в града, носеше името на Дева
Мария.
Роден съм в тоалетна на гарата. Портиерът, който ме намерил, ме
занесъл в «Дева Мария». А монахините измислили името.
Тя запази обзелите я чувства за себе си.