8.
— Бела, мисля, че колата вече е тук — Мери пусна завесата да падне
обратно. — Или това е нашият транспорт, или някой диктатор от Третия
свят се е озовал погрешка в Колдуел.
Джон отиде до прозореца.
О!, той оформи възклицанието със знаци. Погледнете «Мерцедес»-а.
Тези тъмни прозорци ми се струват бронирани.
Тримата излязоха от дома на Бела. От колата слезе дребен старец, облечен в черна ливрея, заобиколи я и ги поздрави. В пълно
несъответствие с мрачния и сериозен вид на автомобила той беше
жизнерадостен и на лицето му грееше усмивка. С увисналите си бузи и
уши и отпуснатата си брадичка изглеждаше така, сякаш се разтапяше, а
щастието, което се излъчваше от него, намекваше, че е истинско
блаженство да си в стадия на разпадането.
— Аз съм Фриц — каза старецът и се поклони ниско. — С ваше
позволение ще бъда ваш шофьор.
Отвори задната врата и Бела влезе първа. След това Джон. А когато и
Мери се настани на седалката, Фриц затвори вратата. Секунда по-късно
вече бяха потеглили.
«Мерцедес»-ът се носеше по шосето, а Мери се опитваше да види
къде отиват. Обаче прозорците бяха непроницаеми не само за куршумите, но и за погледа й. Предполагаше, че пътуват на север, но кой би могъл да
каже със сигурност?
— Къде се намира това място, Бела? — запита.
— Не е далеч — приятелката й като че ли не беше съвсем уверена.
Всъщност тя беше доста напрегната от мига, в който Мери и Джон бяха
отишли в дома й.
— Знаеш ли къде ни водят?
— О, разбира се — Бела се усмихна и погледна момчето. — Ще се
срещнем с едни от най-удивителните мъже на света.
Инстинктът на Мери й подсказваше да бъде предпазлива, предупреждаваше я за опасност. Господи, как й се искаше да беше взела
своята кола.
След двадесет минути «Мерцедес»-ът спря. Потегли, но скоро отново
спря. Същото се повтори няколко пъти, на равни интервали от време.
След това Фриц свали прозореца си и заговори в нещо като интерком.
Изминаха кратко разстояние и отново спряха. Двигателят изгасна.
Мери протегна ръка към вратата. Беше заключена.
Ето ни сред най-издирваните лица в Америка*, помисли си тя.
Представяше си снимките им на телевизионния екран, докато говорителят
обяснява, че зрителите виждат жертви на тежко престъпление. Шофьорът
обаче им отвори вратата веднага, а усмивката все така озаряваше лицето
му.
[* «Най-издирваните лица в Америка» е телевизионна програма на 20-th Century Fox, която излъчва информация за търсени престъпници, за
изчезнали хора, за отвличания и други престъпления. — Б.пр.]
— Бихте ли ме последвали?
Мери слезе от автомобила и се огледа. Намираха се в подземен гараж, но не се виждаха други превозни средства, като се изключеха двата малки
автобуса, каквито използват по летищата.
Тримата вървяха плътно до Фриц. Преминаха през дебели метални
врати и се озоваха в лабиринт от коридори, осветени от ярки
флуоресцентни лампи. Слава Богу, старецът знаеше точно къде отива.
Коридорите се разклоняваха във всички посоки, без да следват някакъв
разумен план — като че ли нарочно създадени, за да уловят в капана си
онези, осмелили се да влязат тук.
Само че някой през цялото време знае къде сме, помисли си Мери. На
всеки десет метра от тавана висеше нещо подобно на кутия. Беше виждала
такива апарати в големите търговски центрове, а също и в болницата.
Камери за наблюдение.
Въведоха ги в неголяма стая с двустранно огледало, метална маса и
пет стола от същия материал. В далечния ъгъл, срещу вратата, беше
монтирана малка камера. Помещението беше досущ като полицейска стая
за разпити — поне доколкото можеше да се съди от телевизионния сериал
«Полицейско управление Ню Йорк».
— Няма да се наложи да чакате дълго — каза Фриц с лек поклон.
Излезе, все така приведен, а вратата се затвори сама след него.
Мери се приближи до нея, натисна бравата и се изненада колко лесно
се отвори. Но после се сети, че домакините й едва ли се боят, че ще
изгубят дирите на посетителите си.
Погледна Бела.
— Ще ми кажеш ли какво е това място?
— Център.
— Център?
— За обучение и тренировки.
Да, но за какъв вид обучение?
— Тези твои хора за правителството ли работят? Или нещо подобно?
— О, не. Не.
Джон заговори чрез ръцете си: Не ми прилича на академия по бойни
изкуства.
Да, така беше.
— Какво каза той? — запита Бела.
— Любопитен е — също като мен.
Мери се обърна към вратата, отвори я и подаде глава навън. Чу