ритмичен шум и излезе в коридора, но не се отдалечи.
Стъпки. Не, тежко влачене на крака. Какво, по дяволите…
Иззад ъгъла се появи висок русокос мъж, облечен в черна риза, подчертаваща мускулите му, и кожени панталони. Беше бос и очевидно не
особено стабилен, защото се държеше с една ръка за стената, а погледът
му беше прикован в пода. Следеше внимателно всяка своя стъпка, очевидно това му помагаше да запази равновесие.
Беше пиян или може би болен, но… Господи, беше красив! Всъщност, лицето му бе така зашеметяващо, че тя трябваше да премигне два пъти.
Съвършено оформена челюст. Пълни устни. Високи скули. Широко чело.
Косата му беше гъста и чуплива, по-светла отпред и по-тъмна на тила, където беше късо подстригана.
Тялото му беше също толкова съвършено и зашеметяващо, колкото и
лицето му. С едри кости. Силни, развити мускули. Никакви тлъстини.
Кожата му беше златиста дори на ярката флуоресцентна светлина.
Неочаквано той я погледна. Очите му — електриковосини, ярки и
блестящи като неон — сякаш преминаваха през нея. Мери потъна в тях с
мисълта, че липсата на контакт не е изненадваща. Мъжете като него не
забелязваха жените като нея. Това беше природен закон.
Би трябвало просто да влезе обратно в стаята. Нямаше смисъл да види
как минава покрай нея, без дори да я забележи. Проблемът беше в това, че
колкото повече се приближаваше към нея, толкова по-силно я
хипнотизираше.
Господи, беше наистина… красив.
Рейдж се чувстваше отвратително, докато напредваше несигурно по
коридора. Всеки път, когато се превръщаше в звяр, изгубваше зрението
си, което после бавно си възвръщаше. Тялото му също не го слушаше.
Ръцете и краката му висяха като оловни тежести и бяха почти напълно
безполезни.
Стомахът му също не беше в добро състояние. Повдигаше му се дори
само от мисълта за храна.
Обаче му беше омръзнало да лежи в стаята си. Дванадесет часа по
гръб бе повече от достатъчно изгубено време. Беше твърдо решен да
стигне до фитнес салона, да се качи на някой велоергометър и да се
пораздвижи малко…
Спря и напрегна зрението си. Не виждаше кой знае колко добре, но
беше повече от сигурен, че не е сам в коридора. Някой стоеше съвсем
близо до него, от лявата му страна. Непознат.
Обърна се рязко и стисна за гърлото фигурата, застанала на прага, притискайки тялото й в стената. Прекалено късно осъзна, че е жена. Тя
извика високо от изненада, а той изпита срам. Отслаби хватката си, но не
я пусна.
Тънкото вратле под дланта му беше топло и меко. Пулсът й беше
ускорен, кръвта препускаше във вените й. Той се наведе и пое дълбоко
въздух през носа си. И се отдръпна рязко назад.
Господи, тя беше човек. И беше болна, може би умираше.
— Коя си ти? — попита Рейдж. — Как влезе тук?
Не последва отговор, само учестено дишане. Тя беше ужасена, мирисът на страха й изпълваше ноздрите му. Гласът му омекна.
— Няма да те нараня. Но мястото ти не е тук и искам да знам коя си.
Тя преглътна.
— Казвам се… Мери. Тук съм с приятел.
Рейдж спря да диша. Сърцето му прескочи един удар, след което
забави ход.
— Кажи го отново — прошепна той.
— Казвам се Мери Лус. Приятелка съм на Бела… Дойдохме тук с едно
момче, Джон Матю. Бяхме поканени.
Рейдж потрепери. По цялото му тяло се разля приятна, успокоителна
топлина. Напевният й глас, ритъмът на речта й, звученето на думите —всичко това сякаш се разля по кожата му, успокои го. Прикова го към нея
със сладки вериги.
Той затвори очи.
— Кажи още нещо.
— Какво? — попита тя, озадачена.
— Говори. Говори ми. Искам отново да чуя гласа ти.
Тя мълчеше. Рейдж тъкмо щеше да повтори молбата си, когато тя
каза:
— Не изглеждаш добре. Имаш ли нужда от лекар?
Той се олюля. Думите нямаха значение. Гласът й — нисък, тих и
нежен, галеше слуха му. Чувстваше се така, сякаш някой гъделичкаше
кожата му от вътрешната страна.
— Още — каза той и постави дланта си върху гърлото й, така че да
усеща по-добре вибрациите на гласните й струни.
— Може ли… Моля те, пусни ме.
— Не — той вдигна и другата си ръка. Тя беше облечена в дреха от
мек вълнен плат. Отметна яката й и постави длан върху рамото й, та да не
може да му се изплъзне. — Говори.
Тя започна да се съпротивлява.
— Притискаш ме. Задушаваш ме.
— Знам. Говори.
— О, за Бога, какво искаш да кажа?
Макар да издаваше раздразнението й, гласът й пак беше красив.
— Каквото и да е.
— Добре. Махни ръката си от гърлото ми. Пусни ме или ще забия