дупка в паметта й. Същото беше и с работата й в адвокатската кантора.
Беше претупала исковете до съда, допускайки глупави грешки и гледайки
втренчено в пространството през по-голямата част от времето.
Слезе от «Хонда»-та и се стегна психически — поне доколкото можа.
Трябваше да направи усилие заради бедния човек, с когото щеше да се
срещне. Но като се изключеше това, не се вълнуваше особено. Беше
казала ясно на Бела, че не поема никакъв ангажимент. Накрая щяха да си
поделят сметката. Приятно ми беше да се срещнем; ще се видим пак и т.н.
Отношението й към тази среща щеше да бъде същото, дори
вниманието й да не беше изцяло фокусирано върху неясния изход от
медицинските процедури. Освен че вероятно отново беше болна, тя
напълно беше отвикнала да се вижда с мъже и нямаше никакво намерение
да влиза отново във форма. Кой би имал нужда от подобни драми?
Повечето мъже в началото на трийсетте, ако не бяха вече женени, търсеха
само забавления, а тя беше скучна, обичаше тишината и спокойствието.
Беше сериозна и консервативна по природа и нямаше кой знае какъв опит
в тези неща.
Външният й вид също не беше на жена, която си пада по нощния
живот. Безличната й коса беше опъната силно назад и прибрана в малък
кок на тила. Кремавият плетен пуловер, с който бе облечена, беше широк, но топъл. Носеше удобни памучни панталони в цвят каки, а кафявите й
обувки бяха с равна подметка и обелени носове. Вероятно изглеждаше
като майка — нещо, което никога нямаше да бъде.
Влезе в ресторанта и хостесата я отведе до едно сепаре в задната
част. Остави дамската си чанта, в ноздрите й нахлу мириса на зелени
чушки и лук и тя се огледа. Покрай нея мина сервитьорка, понесла
метална плоча, върху която храната все още цвъртеше.
Ресторантът беше оживен, шумовете образуваха истинска какофония.
Сервитьорите вървяха чевръсто между масите с табли димяща храна или
куп мръсни чинии, а семействата, влюбените двойки и групите приятели
се смееха, разговаряха и спореха. Хаосът й се стори доста по-голям от
обикновено и седнала сама на масата, тя се почувства не на място сред
всички тези естествени хора.
Тях ги чакаше щастливо бъдеще. А тя… имаше уговорена среща с
лекаря си и й предстояха процедури.
Изруга, овладя емоциите си и потисна паниката и страховете си, твърдо решена тази вечер да прогони от съзнанието си доктор Делакроче.
За да се разсее, насочи мислите си към онова причудливо изкуство да се
подрязват дървета и храсти в различни форми и се усмихна леко точно в
мига, когато уморената сервитьорка спря до масата й. Тя така рязко
постави пред нея една пластмасова чаша с вода, че чак я разля малко.
— Чакате ли някого?
— Да.
— Искате ли питие?
— Не, благодаря.
Сервитьорката се отдалечи, а Мери отпи от водата, която имаше
метален вкус, и остави чашата встрани. С крайчеца на окото си долови
раздвижване до входа.
Господи… О!
В ресторанта беше влязъл мъж. Един наистина, наистина… много
представителен мъж.
Русокос. Красив като филмова звезда. Величествен в дългото си черно
кожено палто. Раменете му бяха широки колкото вратата, през която току-
що беше влязъл, а краката му — изключително дълги. Нямаше по-висок от
него в заведението. Докато преминаваше през тълпата, събрала се при
входа, другите мъже се извръщаха настрани или поглеждаха часовниците
си, сякаш съзнавайки, че не могат да се мерят с него.
Мери смръщи вежди. Струваше й се, че го е виждала някъде и преди.
Да, този е като излязъл от света на киното, каза си. А може би
снимаха филм тук, в града.
Мъжът се приближи до хостесата и я измери с поглед от главата до
петите. Червенокосата служителка премигна, вдигнала глава към него, като че ли невярваща на очите си. Но после естрогенът й очевидно й се
притече на помощ. Тя подръпна косата си напред, сякаш за да се увери, че
той ще я забележи и издаде хълбок толкова силно встрани, като че ли
костта й беше излязла от ставата.
Не се тревожи, помисли си Мери. Той те вижда, скъпа.
Двамата тръгнаха към нея. Мъжът оглеждаше седналите около всяка
маса, а Мери се питаше в чия ли компания ще вечеря.
Аха. Две сепарета по-нататък седеше русокоса красавица. Сама.
Синият й пуловер беше плътно прилепнал към тялото, а мъхестата
ангорска вълна подчертаваше смайващите й прелести. От нея се
излъчваше очакване, погледът й не се откъсваше от него.
Бинго. Барби и Кен.
Е, той всъщност не беше типичният Кен. У него имаше нещо…